Той каза само:
— Ага сахиб ще се тревожи.
Обърна ми гръб и закуцука напред.
Всичко стана точно както си го представях. Отворих вратата и прекрачих в опушения кабинет. Баба и Рахим хан пиеха чай и слушаха новини по пращящото радио. Завъртяха глави. После по устните на баща ми заигра усмивка. Той разпери ръце. Оставих хвърчилото и се хвърлих в мощната космата прегръдка. Зарових лице в топлите му гърди и заплаках. Баба ме притисна до себе си, залюля ме напред-назад. В прегръдката му забравих какво съм сторил. И беше чудесно.
8
През следващата седмица почти не видях Хасан. Събуждах се и заварвах на кухненската маса препечен хляб, чай и варено яйце. Дрехите ми за деня лежаха изгладени и сгънати на плетения стол в преддверието, където обикновено Хасан се занимаваше с гладене. Друг път той ме чакаше, седнал до масата за закуска, преди да почне да глади — така можехме да си поговорим. И често пееше през съскането на ютията стари хазарски песни за ливади с разцъфнали лалета. Сега ме посрещаха само сгънатите дрехи. И закуската, която вече рядко дояждах.
През едно навъсено утро, докато побутвах вареното яйце в чинията си, Али влезе с наръч нацепени дърва. Попитах го къде е Хасан.
— Пак си легна да спи — каза Али и коленичи пред печката. Отвори квадратната вратичка.
— А ще може ли Хасан да играе днес?
За миг Али замръзна с цепеница в ръката. По лицето му се изписа тревога.
— Напоследък той сякаш не иска нищо друго, освен да спи. Върши си работата — имам грижата за това, — но после иска само да се пъхне под завивките. Може ли да те попитам нещо?
— Щом трябва.
— След онова състезание с хвърчилата той се прибра окървавен и ризата му беше скъсана. Попитах го какво е станало, а той рече, че малко се сбил с други момчета заради хвърчилото.
Не казах нищо. Само продължавах да побутвам яйцето в чинията.
— Случило ли му се е нещо, Амир ага? Нещо, което не ми казва?
Свих рамене.
— Откъде да знам?
— Ти би ми казал, нали? Иншалла, би ми казал, ако е имало нещо?
— Казах ти вече, откъде да знам какво му е? — креснах аз. — Може да е болен. Хората непрекъснато боледуват, Али. А сега ще запалиш ли печката, или искаш да умра от студ?
Онази вечер попитах баба дали в петък може да отидем до Джелалабад. Той се клатеше на люлеещия се стол зад бюрото и четеше вестник. Остави го, свали очилата, които толкова мразех — баба изобщо не беше стар, имаше да живее още много години, тогава защо трябваше да слага тия глупави очила?
— Защо не? — каза той. Напоследък баба приемаше всяка моя молба. Нещо повече, само преди две вечери той ме помита дали искам да гледам „Ел Сид“ с Чарлтън Хестън в кино „Ариана“. — Ще поканиш ли и Хасан да дойде в Джелалабад?
Защо трябваше да го глези така?
— Той не се чувства добре — казах аз.
— Тъй ли? — баба престана да се люлее. — Какво му е?
Свих рамене и се отпуснах на дивана до камината.
— Настинал е или нещо такова. Али казва, че непрекъснато спи.
— Напоследък почти не съм го виждал — каза баба. — Значи само това, а? Настинка.
Неволно ме хвана яд на тревожните бръчки по челото му.
— Само настинка. Е, заминаваме ли в петък, баба?
— Да, да — каза той и стана иззад бюрото. — Жалко за Хасан. Мислех, че ще ти бъде по-весело, ако дойде и той.
— Е, и на нас двамата може да ни е весело — отвърнах аз.
Баба се усмихна. Намигна ми.
— Облечи си дебели дрехи.
Трябваше да сме само двамата — така исках да бъде, — но до сряда вечер баба бе успял да покани още двайсетина души. Обади се на братовчед си Хомаюн — беше му втори братовчед — и спомена, че в петък заминава за Джелалабад, а Хомаюн, който бе завършил инженерство във Франция и имаше къща в Джелалабад, отвърна, че с радост щял да ни посрещне, да доведе двете си жени и децата, а впрочем братовчедката Шафика и роднините й били пристигнали от Херат, та сигурно и тя щяла да дойде, а пък тъй като била от седнала в Кабул у братовчеда Надер, трябвало да поканим и неговото семейство, макар че между Хомаюн и Надер имало лека вражда, но поканел ли Надер, нямало как да пренебрегне брат му Фарук, инак можел да се засегне и да не ги покани на сватбата на дъщеря си следващия месец, и…