Напълнихме три микробуса. Аз пътувах с баба, Рахим хан и Хомаюн — баба ме бе приучил от най-ранно детство да наричам всеки възрастен мъж кака, тоест чичо, а всяка възрастна жена — хала, тоест леля. С нас пътуваха и двете съпруги на кака Хомаюн — по-старата, сбръчкана и с брадавици по ръцете, и по-младата, която винаги ухаеше на парфюм и танцуваше със затворени очи; а също и двете близначки на кака Хомаюн. Замаян и със свит стомах, аз седях отзад между седемгодишните близначки, които непрестанно посягаха през скута ми да се удрят. До Джелалабад имаше два часа по планински път, който лъкатушеше край дълбоки пропасти, и усещах как ми призлява на завоите. Всички в микробуса разговаряха гръмогласно, почти крещяха, както е обичайно за афганистанците. Попитах една от близначките — Фазила или Карима, така и не можех да ги различа — дали би ми отстъпила мястото до прозореца, защото в кола ми призлява и трябва да дишам чист въздух. Тя отказа и се изплези. Добре, казах й аз, но не отговарям, ако повърна върху новата й рокля. Миг по-късно вече подавах глава през прозореца. Гледах как осеяният с дупки път ту се издига, ту слиза, виейки опашка по планинския склон, броях минаващите край нас шарени камиони, претъпкани с клечащи мъже. Опитах се да затворя очи, оставяйки вятъра да ме гали по бузите, отворих широко уста да гълтам чистия въздух. Не ми олекна. Някой ме смушка с пръст в ребрата. Беше Фазила или Карима.
— Какво? — попитах аз.
— Тъкмо разправях на всички за турнира — каза баба иззад волана.
Кака Хомаюн и съпругите му ми се усмихваха от средните седалки.
— През онзи ден в небето трябва да имаше поне сто хвърчила — добави баба. — Нали, Амир?
— Сигурно — измънках аз.
— Сто хвърчила, Хомаюн джан, истина ти казвам. И единственото, което все още летеше в края на деня, беше на Амир. Той донесе у дома последното — чудесно синьо хвърчило. Хасан и Амир го гониха заедно.
— Поздравления — каза кака Хомаюн.
Първата му съпруга, онази с брадавиците, плесна с ръце.
— Ох, Амир джан, толкова се гордеем с теб!
По-младата се присъедини към нея. Сетне всички взеха да ръкопляскат, крещяха възхвали, казваха ми колко се гордеят с мен. Само Рахим хан, седнал до баба, мълчеше. Гледаше ме някак странно.
— Моля те, баба, спри — казах аз.
— Какво?
— Лошо ми е — изпъшках аз.
Лицето на Фазила или Карима се изопна.
— Спри, кака! — изписка тя. — Прежълтял е! Не искам да повърне върху новата ми рокля!
Баба сви настрани, но аз не издържах. Няколко минути по-късно седях на една крайпътна скала, докато проветряваха микробуса. Баба пушеше заедно с кака Хомаюн, който утешаваше разплаканата Фазила или Карима — в Джелалабад щял да й купи по-хубава рокля. Затворих очи и извърнах лице срещу слънцето. Зад клепачите ми изникнаха странни форми като ръце, правещи сенки върху стената. Те кръжаха, сливаха се, оформяха един общ образ — кафявите кадифени панталони на Хасан, хвърлени върху купчина стари тухли в пустата уличка.
Бялата двуетажна къща на кака Хомаюн в Джелалабад имаше балкон над просторна градина с висок зид, където растяха ябълки и сливи. Имаше живи плетове, които през лятото градинарят подкастряше във формата на животни, и плувен басейн с изумрудени плочки. Седях с провесени крака на ръба на празния басейн и гледах дъното, покрито с кишав сняг. В другия край на двора хлапетата на кака Хомаюн играеха на криеница. Жените готвеха и аз вече долавях мирис на пържен лук, чувах съскането на тенджера под налягане, музика, смях. Баба, Рахим хан, кака Хомаюн и кака Надер седяха на балкона и пушеха. Кака Хомаюн разправяше, че донесъл прожекционен апарат, за да им покаже диапозитиви от Франция. Десет години, откакто си бе дошъл от Париж, и още се хвалеше с тия глупави снимки.
Не би трябвало да се чувствам зле. С баба най-сетне бяхме приятели. Преди няколко дни отидохме в зоопарка, видяхме лъва Марджан и докато никой не гледаше, замерих мечката с камъче. После отидохме в кебапчийницата срещу Синема Парк и си поръчахме агнешки кебап с току-що изпечен наан. Баба ми разказваше как е пътувал из Индия и Русия, какви хора е срещал — например онази двойка инвалиди без ръце и крака в Бомбай, които били женени четирийсет и седем години и отгледали единайсет деца. Трябваше да се радвам, че съм цял ден с баба и слушам неговите истории. Най-сетне имах онова, за което бях мечтал толкова години. Само че след като го получих, изведнъж се почувствах празен като занемарения басейн, над който клатех крака.