— Върви и не му обръщай внимание — прошепнах аз на Хасан.
— Ти! Хазарина! Гледай ме, като ти говоря! — кресна войникът. Подаде цигарата на съседа си и направи кръгче с палец и показалец. После раздвижи в него средния пръст на другата си ръка. Навън-навътре, навън-навътре. — Знаеш ли, че познавах майка ти? Много добре я познавах. Опънах я отзад край оная рекичка.
Войниците се разсмяха. Един от тях изписка подигравателно. Казах на Хасан да върви, да не спира.
— Каква тясна и сладка путчица имаше! — провикна се войникът ухилен и взе да се здрависва с другите.
По-късно в тъмното, след като филмът започна, чух как Хасан хълца задавено. По бузите му се стичаха сълзи. Пресегнах се, прегърнах го през рамо и го притеглих към мен. Той отпусна глава на рамото ми.
— Припознал се е — прошепнах аз.
Казваха, че никой не се изненадал, когато Санобар избягала от мъжа си. Дори напротив, хората вдигали вежди, когато Али, който знаел Корана наизуст, се оженил за Санобар, с деветнайсет години по-млада от него — вярно, красива, но покварена жена, която не след дълго още веднъж оправдала лошата си слава. Също като Али, тя произхождала от семейство на етнически хазари и мюсюлмани шиити. Освен това му била първа братовчедка и следователно най-подходяща за негова съпруга. Но извън тези прилики Али и Санобар нямали почти нищо общо, най-малко по външност. Докато според слуховете дяволитото лице и блестящите зелени очи на Санобар били изкусили безброй мъже, то Али страдаше от вродена парализа на долните лицеви мускули, поради което не можеше да се усмихва и лицето му вечно изглеждаше мрачно. Странно беше да гледаш каменната му физиономия, когато бе щастлив или тъжен, защото само полегатите му кафяви очи искряха с усмивка или се замъгляваха от скръб. Казват, че очите са прозорците на душата. Това важеше с особена сила за Али, който можеше да разкрива чувствата си само през тях.
Чувал съм, че кръшната походка и полюшващите се бедра на Санобар разпалвали у мъжете греховни блянове. А прекараният детски паралич бе оставил Али с изкривен, атрофирал десен крак — просто кост, покрита със смугла кожа, без почти никакъв мускул. Помня как един ден, когато бях на осем години, Али ме заведе на пазара да купим наан. Вървях след него, тананиках си и се мъчех да имитирам походката му. Гледах го как замята сакатия си крак в широка дъга и как тялото му силно се накланя надясно всеки път, когато стъпваше на него. Струваше ми се истинско чудо, че не пада. Когато опитах да повторя движенията му, едва не се катурнах в канавката. Разкикотих се. Али се обърна и видя, че го имитирам. Не каза нищо. Нито тогава, нито после. Просто продължи да върви.
Лицето и походката на Али плашеха малките деца в квартала. Но истинските му неприятности идваха от по-големите хлапета. Видеха ли го да куцука, те го сподиряха и му се подиграваха. Някои бяха свикнали да го наричат Бабалу, тоест Торбалан. „Хей, Бабалу, кого изяде днес — провикваха се те с дружен смях. — Кого изяде, Бабалу?“
Наричаха го още „Сплеснат нос“ заради характерните монголоидни черти на хазарите. Дълги години знаех за хазарите само, че са потомци на могулите и че малко приличат на китайци. Учебниците почти не ги споменаваха, а за прадедите им намекваха мимоходом. Но веднъж, докато бях в кабинета на баба и се ровех из нещата му, открих една от старите исторически книги на майка ми. Беше написана от иранец на име Хорами. Издухах праха от нея, вечерта тайно я взех в леглото си и с удивление открих цяла глава за историята на хазарите. Цяла глава, посветена на народа на Хасан! В нея прочетох, че моите прадеди, пущуните, преследвали и потискали хазарите. Пишеше, че през деветнайсети век хазарите се вдигнали на въстание, но пущуните „го потушили с неописуема жестокост“. Моят народ убивал хазари, прогонвал ги от земите им, изгарял техните домове и продавал жените им в робство. Като една от причините за потисничеството се посочваше, че пущуните били мюсюлмани сунити, а хазарите — шиити. Пишеше още много неща, които не знаех и за които учителите не споменаваха. Не ги споменаваше и баба. Но имаше и неща, които знаех, например че хората наричат хазарите мишкоеди със сплеснати носове, товарни добичета. Бях чувал някои деца от квартала да крещят тия обидни имена на Хасан.
Следващата седмица, когато часовете свършиха, показах книгата на учителя си и му посочих главата за хазарите. Той прелисти няколко страници, изсмя се презрително и ми я върна.
— Е, в това шиитите много ги бива — каза той, докато си събираше нещата. — Да се представят за мъченици.