Училището ми даваше оправдание да оставам часове наред в стаята си. И за известно време успя да прогони от мислите ми онова, което се бе случило миналата зима… което бях позволил да се случи. Няколко седмици се вълнувах за гравитацията и инерцията, атомите, клетките и англо-афганистанските войни, вместо да мисля за станалото с Хасан. Но умът ми винаги се завръщаше към мрачната уличка. Към кафявите кадифени панталони на Хасан, захвърлени върху тухлите. Към ситните капчици кръв, оставящи по снега тъмночервени, почти черни петна.
През един ленив, скучен следобед в началото на онова лято аз помолих Хасан да дойде на хълма с мен. Казах, че искам да му прочета новия си разказ. Той простираше пране на двора и аз видях с какво мъчително, трескаво нетърпение си довърши работата.
По пътя нагоре бъбрехме за едно-друго. Хасан питаше как е в училище, какво уча, а аз му разправях за учителите, най-вече за злия учител по математика, който наказваше за говорене в час, като пъхаше метална пръчка между пръстите на виновника и после ги стискаше. Хасан болезнено примижа и каза, че се надява никога да не ми се случи такова нещо. Отвърнах, че засега имам късмет, макар късметът да нямаше нищо общо с това наказание. И аз говорех в час като другите. Но моят баща беше богат и всички го знаеха, затова ми се разминаваше.
Седнахме до ниската гробищна стена в сянката на нара. След месец-два склонът щеше да се покрие с повехнал жълт буренак, но тази година пролетните дъждове бяха траяли по-дълго от обичайното, чак до началото на лятото, и тревата все още се зеленееше, осеяна с диви цветя. Белите къщи с плоски покриви на Уазир Акбар хан искряха на слънцето, а дрехите, закачени да съхнат из задните им дворове, танцуваха като пеперуди под поривите на вятъра.
Бяхме набрали от дървото десетина нара. Разгърнах разказа, който носех, вгледах се в първата страница, после оставих ръкописа. Станах и взех от земята един презрял плод.
— Какво ще направиш, ако те ударя с това? — попитах аз, подхвърляйки нара на длан.
Усмивката на Хасан посърна. Изглеждаше по-възрастен, отколкото го помнех. Не, не по-възрастен, а състарен. Възможно ли беше? Бръчки прорязваха загорялото му лице, сбираха се около очите, покрай устата. Сякаш бях взел нож, за да ги издълбая със собствените си ръце.
— Какво ще направиш? — повторих аз.
Лицето му пребледня. До него скрепените с кламер листове на разказа, който бях обещал да му прочета, пърхаха от вятъра. Замерих го с нара. Плодът избухна върху гърдите му сред пръски яркочервен сок. Викът на Хасан бе изпълнен с изненада и болка.
— Удари ме и ти! — креснах аз.
Хасан гледаше ту мен, ту петното на гърдите си.
— Ставай! Удари ме! — повторих аз.
Той наистина се изправи, но остана да стои неподвижно като зашеметен човек, който само преди миг се е разхождал спокойно по океанския бряг, а сега внезапна вълна го повлича към дълбините.
Ударих го с още един нар, този път по рамото. Сокът оплиска лицето му.
— Удари ме и ти! — изсъсках аз. — Удари ме, проклет да си!
Наистина го исках. Исках да получа наказанието, за което копнеех с надеждата, че най-сетне ще мога да спя нощем. Може би тогава всичко между нас щеше да стане както преди. Но Хасан не помръдна, докато аз го обстрелвах отново и отново.
— Ти си страхливец! — казах аз. — Един проклет страхливец, това си ти!
Не знам колко пъти го ударих. Знам само, че най-сетне спрях, изтощен и задъхан. Хасан беше опръскан с червено като след разстрел. Грохнах на земята, изчерпан, отчаян.
Тогава Хасан взе един нар. Тръгна към мен. Разцепи плода и го смачка върху челото си.
— Ето — изстена дрезгаво той, а червеният сок потече по лицето му като кръв. — Доволен ли си? Олекна ли ти?
Обърна се и тръгна надолу.
Дадох воля на сълзите си, паднах на колене и се залюлях напред-назад.
— Какво да те правя, Хасан? Какво да те правя?
Но когато сълзите пресъхнаха и се повлякох надолу, вече знаех отговора на този въпрос.
Навърших тринайсет през лятото на 1976 г. — предпоследното лято на мир и анонимност за Афганистан. Отношенията между мен и баба пак охладняваха. Мисля, че всичко тръгна от глупавата ми забележка за нови слуги през онзи ден, когато садяхме лалета. Съжалявах за нея — наистина съжалявах, — но мисля, че и да си бях премълчал, краткият ни щастлив период щеше да свърши. Може би не толкова рано, но щеше. Към края на лятото разговорите около масата отстъпиха място на тихото стържене на лъжици и вилици по чиниите, а баба си възвърна навика след вечеря да се оттегля в кабинета. И да затваря вратата. Аз отново прелиствах Хафез и Хаям, гризях си ноктите до кръв и пишех разкази. Трупах ръкописите под леглото си и ги пазех с надеждата някой ден баба пак да ме помоли да му ги прочета.