В гласа му се таеше едва сдържан присмех. Кимнах мълчаливо.
— Утре мислим да поиграем волейбол у дома — каза Асеф. — Може да дойдеш и ти. Доведи Хасан, ако искаш.
— Вижда ми се забавно — грейна баба. — Ти как мислиш, Амир?
— Всъщност не си падам много по волейбола — измънках аз.
Видях как светлината в очите на баба угасна и настана неловко мълчание.
— Извинявай, Асеф джан — каза баба и сви рамене.
Жегна ме, че се извинява заради мен.
— Няма нищо — отвърна Асеф. — Но поканата си остава в сила, Амир джан. Както и да е, чух, че обичаш да четеш, затова ти донесох книга. Една от любимите ми. — Той протегна към мен красиво опакован подарък. — Честит рожден ден.
Беше облечен с памучна риза, сини панталони, червена копринена вратовръзка и лъскави черни мокасини. Миришеше на одеколон, а русата му коса бе грижливо сресана назад. На пръв поглед същинско въплъщение на родителските мечти — силно, високо, добре облечено и възпитано момче, надарено с ум и поразителна външност, да не говорим за самообладанието да се шегува с възрастен. Но за мен очите му издаваха всичко. Когато поглеждах в тях, фасадата рухваше, разкривайки скритата лудост.
— Няма ли да го вземеш, Амир? — попита баба.
— А?
— Подаръка — каза раздразнено той. — Асеф джан ти дава подарък.
Взех подаръка от Асеф и наведох очи. Искаше ми се да съм сам в стаята с книгите, далече от тия хора.
— Е? — каза баба.
— Какво?
Баба заговори с онзи тих глас, който използваше, когато го излагах пред хората.
— Няма ли да благодариш на Асеф джан? Той постъпи много любезно.
Искаше ми се да престане да го нарича така. Колко пъти ми казваше „Амир джан“?
— Благодаря — измънках аз.
Майката на Асеф ме изгледа, сякаш искаше да каже нещо, но премълча и аз осъзнах, че и двамата му родители не са изрекли и дума. Преди да изложа още повече себе си и баба — но най-вече за да избягам от Асеф и усмивката му — отстъпих назад и казах:
— Благодаря, че дойдохте.
Проправих си път през навалицата от гости и се измъкнах през желязната порта. През две къщи от нашата имаше голям празен терен. Бях чувал баба да казва на Рахим хан, че някакъв съдия купил мястото и в момента архитектът правел проект. Засега обаче там нямаше нищо освен пръст, камъни и плевели.
Разкъсах опаковката на подаръка и завъртях корицата към лунните лъчи. Книгата се оказа биография на Хитлер. Захвърлих я в буренака.
Опрях гръб в стената на съседите и бавно се свлякох надолу. Дълго седях в тъмното с колене пред гърдите, гледах звездите и чаках празненството да свърши.
— Не трябва ли да забавляваш гостите си? — попита познат глас.
Рахим хан се задаваше покрай стената.
— Забавляват се и без мен. Забрави ли, че баба е там? — казах аз. Ледът в чашата на Рахим хан звънна, докато той сядаше до мен. — Не знаех, че пиеш.
— Излиза, че пия. — Той шеговито ме смушка с лакът. — По само в най-тържествени случаи.
Усмихнах се.
— Благодаря.
Той вдигна чашата към мен и отпи глътка. Запали от пакистанските цигари без филтър, които пушеха двамата с баба.
— Казвал ли съм ти, че веднъж без малко да се оженя?
— Наистина ли?
Усмихнах се леко, като си представих Рахим хан женен. Винаги го бях възприемал като един по-кротък двойник на баба, мой наставник в писането, мой приятел, който никога не забравяше да ми донесе подарък, когато се връщаше от пътуване в чужбина. Но съпруг? Баща?
Той кимна.
— Вярно е. Бях на осемнайсет. Тя се казваше Хомайра. Беше хазарка, дъщеря на съседските слуги. Красива, със светлокестенява коса и големи лешникови очи… а онзи неин смях… и досега го чувам понякога. — Той разклати чашата. — Срещахме се тайно в овощната градина на баща ми, винаги след полунощ, когато всички спяха. Разхождахме се под дърветата и аз я държах за ръка… Смущавам ли те, Амир джан?
— Малко — казах аз.
— Нищо ти няма. — Той отпи още една глътка. — Както и да е, имахме мечти. Да вдигнем пищна сватба и да поканим роднини и приятели от Кабул до Кандахар. Аз да построя голяма бяла къща с плочест двор и широки прозорци. Да засадим овощни дръвчета в градината и всякакви цветя, да имаме морава, където да си играят децата. В петък да се прибираме заедно от джамията и да обядваме в градината под черешите, да пием прохладна вода от кладенеца. После чай със сладкиши, докато гледаме как децата ни играят с братовчедите си…
Той отпи дълга глътка уиски. Закашля се.
— Да беше видял физиономията на баща ми, когато му казах. Майка ми пък направо припадна. Сестрите ми я наплискаха с вода. Вееха й с ветрило и ме гледаха тъй, сякаш съм й прерязал гърлото. Брат ми Джалал дори хукна да вземе ловната пушка, но татко го спря. — Рахим хан се изсмя горчиво. — Бяхме само двамата с Хомайра срещу целия свят. А от мен да го знаеш, Амир джан: в крайна сметка светът винаги побеждава. Просто такъв е животът.