Дъждовните капки пълзяха по прозореца ми като мъниста. Видях как баба затръшна багажника. Вече мокър, той тръгна към предната врата. Приведе се навътре и каза нещо на Али, който седеше отзад, може би в последен опит да го разубеди. Поговориха така известно време. Баба стоеше приведен под дъжда, с ръка върху покрива на колата. Но когато се изправи, по отпуснатите му рамене разбрах, че с живота, който познавах, откакто се бях родил, вече е свършено. Баба се вмъкна зад волана. Фаровете светнаха и прорязаха две ярки пътеки в дъжда. Ако бяхме в някой от индийските филми, които гледахме с Хасан, това бе моментът, когато трябваше да изтичам навън, разплисквайки локвите с боси нозе. Да хукна след колата с викове и да я спра. Да измъкна Хасан навън, да му кажа, че съжалявам, ужасно съжалявам, и сълзите ми да се смесят с дъжда. После да се прегърнем в пороя. Ала не бяхме в индийски филм. Съжалявах, но не заплаках и не подгоних колата. Гледах как колата на баба потегля, отнасяйки със себе си момчето, чиято първа дума бе моето име. За последен път зърнах неясния силует на Хасан, сгушен на задната седалка, преди баба да завие наляво зад ъгъла, където толкова пъти бяхме играли на топчета.
Отстъпих назад и вече виждах само дъжда, а прозорците приличаха на разтопено сребро.
10
Март 1981 г.
Срещу нас седеше млада жена. Беше облечена с масленозелена рокля и черен шал, плътно увит около лицето й заради нощния хлад. Тя подхващаше молитви всеки път, когато автобусът подскочеше или хлътнеше в яма и пискливото й „Бисмиллах“ се надигаше при всяко трепване на машината. Съпругът й, едър мъж с небесносин тюрбан, държеше в едната си ръка бебе, а с другата прехвърляше зърната на молитвена броеница. Устните му помръдваха в безмълвна молитва. Имаше и други, общо около дузина, включително аз и баба, насядали с куфари между краката, натъпкани сред непознати под платнището в каросерията на стария руски камион.
Стомахът ми се бунтуваше още откакто напуснахме Кабул, малко след два през нощта. Баба не го казваше, но знаех, че приема призляването ми като поредната ми проява на слабост — разбирах това по притеснението, което се изписа по лицето му на няколко пъти, когато ми ставаше толкова зле, че тихичко стенех. Когато едрият мъж с броеницата — съпругът на набожната жена — попита дали ще ми прилошее, аз отговорих, че не е изключено. Баба извърна глава. Човекът повдигна ъгъла на брезента, почука по стъклото на кабината и помоли шофьора да спре. Но шофьорът Карим, мършав мъж със смугла кожа, орлов профил и тънки мустачки, поклати глава.
— Близо сме до Кабул — отвърна той. — Кажи му да стиска.
Баба изръмжа нещо неясно. Исках да му кажа, че съжалявам, но изведнъж устата ми се изпълни със слюнка и усетих в гърлото си вкуса на жлъчка. Завъртях се, вдигнах брезента и повърнах в движение. Зад мен баба взе да се извинява на другите пътници. Сякаш да ти призлее в кола е престъпление. Сякаш щом си на осемнайсет, не може да ти прилошее. Повърнах още два-три пъти, преди Карим да се съгласи да спре — най-вече за да не му изпоцапам колата, с която си изкарваше хляба. Карим беше каналджия — много доходен занаят по онова време в окупирания от шорави Кабул. Прехвърляше хора до относително безопасния Пакистан. Караше ни към Джелалабад, на около 170 километра югоизточно от Кабул, където брат му Тор, който имаше по-голям камион, чакаше с втора група бежанци да ни откара през прохода Кибер в Пешавар.
Бяхме на няколко километра западно от водопадите при Махипар, когато Карим отби от пътя. Махипар — което означава „летяща риба“ — беше висок връх с отвесна стена, надвиснала над водноелектрическата централа, която германците бяха построили за Афганистан през 1967 г. С баба бяхме минавали безброй пъти оттам на отиване към Джелалабад — града с кипариси и захарна тръстика, където афганистанците ходеха на почивка през зимата.
Скочих от каросерията и, залитайки, се отправих към прашния насип край пътя. Устата ми се напълни със слюнка — знак за наближаващото повръщане. С няколко несигурни крачки стигнах до ръба на скалата, надвиснала над дълбоката долина, тънеща в мрак. Приведох се с ръце на коленете и зачаках надигането на жлъчката. Някъде изпращя вейка, чу се крясък на сова. Вятърът, лек и студен, тракаше из дървесата и люлееше храстите, които осейваха склона. Отдолу пък долиташе приглушеният шум на буйната река в долината.