Застанал край пътя, аз си мислех как напуснахме къщата, където бе минал целият ми живот. Излязохме, сякаш отивахме на ресторант — куп изцапани чинии от кюфтета в кухненската мивка; непрани дрехи в панера в коридора; неоправени легла; официалният костюм на баба закачен в гардероба. Стенните килими още висяха във всекидневната, а книгите на майка ми запълваха лавиците в кабинета на баба. Признаците за бягството ни бяха едва забележими. Липсваше сватбената фотография на родителите ми, както и пожълтялата снимка на дядо и Надир шах, застанали над убития елен. Някои дрехи бяха изчезнали от шкафовете. Нямаше го и кожения бележник, който ми подари Рахим хан преди пет години.
На сутринта Джелалудин — нашият седми слуга за пет години — вероятно щеше да си помисли, че сме излезли на разходка или да се повозим с колата. Не му бяхме казали нищо. В Кабул вече не можеше да вярваш на никого — за възнаграждение или под натиск хората донасяха един срещу друг, съсед срещу съседа, дете срещу родителите, брат срещу брата, слуга срещу господаря, приятел срещу приятеля. Мислех си за певеца Ахмад Захир, който бе свирил на акордеон на моя тринайсети рожден ден. Беше излязъл да се повози с приятели и по-късно някой открил край пътя трупа му с куршум в тила. Рафиките — другарите — бяха навсякъде и деляха Кабул на две групи: тия, които доносничат, и тия, които не го правят. Лошото беше, че не се знаеше кой към коя група спада. Една небрежно подхвърлена дума пред шивача, докато ти взема мярка за костюм, можеше да те вкара в тъмниците на „Поле-чархи“. Оплачеш ли се пред касапина от комендантския час, додето се опомниш, вече си зад решетките и надничаш в дулото на автомат „Калашников“. Дори на вечеря, усамотени в собствения си дом, хората трябваше да си мерят думите — рафиките бяха и в класните стаи, учеха децата да шпионират родителите си, казваха им какво точно да дебнат и на кого да съобщават.
Какво търсех на този път посред нощ? Трябваше да съм в леглото си, под завивката, с оръфана книга върху нощното шкафче. Сигурно сънувах. Утре сутрин щях да се събудя и да надникна през прозореца. Нямаше да има нито мрачни руски патрули по тротоарите, нито танкове, обикалящи улиците на моя град, въртейки оръдията си като заканителни пръсти, нито руини, нито комендантски час, нито бронетранспортьори на руската армия, сновящи из пазарите. После чух как зад мен баба и Карим запалиха по цигара и взеха да обсъждат как ще се уредят нещата в Джелалабад. Карим уверяваше баба, че брат му имал голям камион, „превъзходен и първокачествен“, и че пътуването до Пешавар ще е най-обикновен курс.
— Мога да ви откара дотам със затворени очи — заяви Карим.
Чух го да казва на баба, че двамата с брат му познават руските и афганистанските войници от контролните постове и са сключили „взаимноизгодно“ споразумение. Не беше сън. И сякаш за да го докаже, над главите ни изведнъж профуча руски МИГ. Карим захвърли цигарата и измъкна изпод колана си пистолет. Насочи го към небето, плю и изруга самолета.
Запитах се къде ли е Хасан. После дойде неизбежното. Повърнах върху гъсталака от плевели, а ревът на реактивния самолет заглуши пъшкането и стоновете ми.
Двайсет минути по-късно спряхме на контролния пункт в Махипар. Шофьорът остави двигателя да работи и изтича срещу наближаващите гласове. Чуха се стъпки по чакъла. Няколко разменени думи, кратки и тихи. Щракване на запалка.
— Спасибо.
Още едно щракване. Някой се разсмя — писклив, грачещ звук, който ме накара да трепна. Баба впи пръсти в бедрото ми. Смеещият се запя дрезгаво и фалшиво — старинна афганска сватбена песен, загрозена от силния руски акцент:
Подковани ботуши затракаха по асфалта. Някой повдигна платнището и три лица надникнаха през отвора. Едното беше на Карим, другите две на войници — един афганистанец и един ухилен руснак с физиономия на булдог. От ъгълчето на устните му висеше цигара. Зад тях в небето висеше луна с цвят на кост. Карим и афганистанският войник размениха няколко думи на пущу. Схванах част от разговора — ставаше дума за Тор и лошия му късмет. Руският войник надникна в каросерията. Тананикаше сватбената песен и потропваше с пръсти по ръба. Дори и в неясната лунна светлина видях как изцъкленият му поглед прескача от пътник на пътник. Въпреки студа по челото му се стичаше пот. Очите му спряха върху младата жена с черния шал. Без да откъсва поглед от нея, той заговори на руски с Карим. Карим отвърна рязко, а руснакът му отговори още по-рязко. Афганистанският войник също заговори с тих, успокоителен глас. Но руснакът изкрещя нещо, което накара и двамата да се свият. Усетих как баба се напряга до мен. Карим се изкашля и наведе глава. Каза, че руснакът искал половин час насаме с жената в каросерията.