При думата „шиити“ сбръчка нос, сякаш говореше за някаква болест.
Въпреки роднинството и общия етнически произход с Али, Санобар не отстъпвала по жестокост на децата от квартала. Чувал съм, че не криела отвращението си от неговата външност.
— Това съпруг ли е? — подхвърляла злъчно тя. — Дърто магаре да вземеш, ще го бива повече.
В крайна сметка хората зашушукали, че бракът е някаква уговорка между Али и чичо му, бащата на Санобар. Подозирали, че Али се е оженил за братовчедка си, за да изчисти донякъде опетненото име на своя чичо, макар че бил останал сирак още на пет години и нямал нито имоти, нито наследство.
Али никога не се опитваше да отмъсти на мъчителите си, отчасти навярно защото не можеше да ги догони, влачейки сакатия си крак. Но главно защото беше имунизиран срещу обидите им; той бе открил противоотровата още в мига, когато Санобар родила Хасан. Всичко станало неусетно. Без акушери, анестезиолози и сложна апаратура. Просто Санобар лежала на голия сламеник, а Али и една баба били при нея да й помагат. Всъщност не й трябвало много помощ, защото дори при раждането си Хасан останал верен на своя характер — беше неспособен да причини болка на когото и да било. Няколко стона, два-три напъна, и Хасан изскочил на бял свят. Изскочил с усмивка.
Бъбривата баба разказала на съседската слугиня, а тя пък разгласила навред, че Санобар погледнала бебето в ръцете на Али, видяла заешката му устна и избухнала в горчив смях.
— Ето — рекла тя. — Сега си имаш дете идиотче да се усмихва вместо теб!
Не пожелала дори да докосне Хасан, а пет дни по-късно избягала.
Баба наел за Хасан същата дойка, която откърмила и мен. Али ни разказваше, че била синеока хазарка от Бамиян, града с гигантските статуи на Буда.
— Как само пееше с нежния си глас — често повтаряше той.
Ние с Хасан винаги питахме какво е пеела, макар да знаехме — Али ни бе казвал безброй пъти. Просто искахме да го накараме да запее.
Той се покашляше тихичко, после подхващаше:
После ни напомняше, че хората, откърмени от една гръд, са млечни братя — връзка, която дори времето не можело да разруши.
Ние с Хасан бяхме откърмени от една гръд. Бяхме проходили на една и съща поляна, в един и същ двор. И под един и същ покрив бяхме изрекли първите си думи.
Моята първа дума била баба.
Неговата — Амир.
Моето име.
Днес, поглеждайки назад, си мисля, че причините за онова, което се случи през зимата на 1975 г. — и за всичко, което последва, — са били заложени още в тия първи думи.
3
Разправяха, че веднъж баща ми преборил с голи ръце мечка в Белуджистан. Ако историята беше за някой друг, щяха да я отхвърлят като проява на типично афганската склонност към преувеличения, наричана лааф — уви, едва ли не общонационален недъг; ако някой се хвалеше, че синът му е лекар, най-вероятно момчето просто бе държало гимназиален изпит по биология. Но каквото и да разкажеха за баба, никой не се съмняваше в истинността му. Във всеки случай на гърба му имаше три дълги грапави белега. Безброй пъти съм си представял онази борба, понякога дори я сънувах. И в тия сънища никога не можех да различа баба от мечката.
Рахим хан пръв го нарече с думите, които щяха да се превърнат в негово прозвище — Туфан ага, господин Ураган.
Прякорът му подхождаше. Баща ми беше същинска природна стихия, грамаден пущун с гъста брада, буйна и къдрава кестенява коса, непокорна като самия него, ръце, способни да изкоренят стара върба, и пламтящи черни очи, които „биха накарали самия дявол да падне на колене и да моли за прошка“, както казваше Рахим хан. Беше висок сто деветдесет и два сантиметра и когато влизаше някъде, всички неволно извъртаха глави към него като слънчогледи.
Не можеше да остане забелязан, дори и да спеше. Често запушвах ушите си с памук, завивах се презглава, но въпреки всичко хъркането на баба — досущ като форсиран двигател на камион — проникваше през стените. А моята стая беше от другата страна на коридора. Просто не проумявах как майка ми е успявала да заспи до него. Това бе едно от многото неща, за които бих я запитал, ако можехме да се срещнем.
Към края на шейсетте, когато бях на пет-шест години, баба реши да построи сиропиталище. Чух историята от Рахим хан. Той ми каза, че баба сам направил чертежите, макар да нямал архитектурно образование. Скептиците го приканвали да спре с тия глупости и да наеме архитект. Разбира се, баба отказал и всички клатели глави, слисани от неговото упорство. После баба успял и всички клатели глави със страхопочитание пред неговата победоносна сила. Баба платил от собствения си джоб изграждането на двуетажно сиропиталище край главната улица — Джаде Мейуанд, южно от река Кабул. Рахим хан ми разказа, че той лично финансирал целия проект, плащал на инженерите, електротехниците, водопроводчиците и строителните работници, да не говорим, че и на градските чиновници трябвало „да им се смажат мустаците“.