Младата жена дръпна шала пред лицето си и избухна в плач. Пеленачето в ръцете на мъжа й също се разплака. Топ бе пребледнял като увисналата в небето луна. Каза на Карим да помоли „господин войник сахиб“ да прояви малко милост, може би и той има сестра, майка или жена. Руснакът изслуша Карим и излая няколко думи.
— Това е неговата цена, за да ни пусне — преведе Карим.
Не смееше да погледне съпруга в очите.
— Но ние вече платихме, и то доста. Плащаме му добри пари — каза съпругът.
Карим и руснакът пак заговориха.
— Той казва… казва, че във всяка цена се включва и данък.
В този момент баба се изправи. Сега бе мой ред да впия пръсти в бедрото му, но той ги разтвори със сила и дръпна крак. Когато стана, силуетът му заслони лунната светлина.
— Искам да попиташ този човек нещо — каза баба на Карим, но гледаше право към руския офицер. — Попитай го няма ли срам.
Двамата заговориха.
— Той казва, че сега е война. На война няма срам.
— Кажи му, че греши. Войната не отменя приличието. Налага го дори повече, отколкото в мирно време.
Защо вечно трябва да се правиш на герой, помислих си аз с разтуптяно сърце. Не може ли поне веднъж да си затвориш очите? Но знаех, че не може — не му беше в природата. Само че неговата природа можеше да погуби всички ни.
Руският войник каза нещо на Карим и устните му се разтегнаха в усмивка.
— Ага сахиб — каза Карим, — тия руси не са като нас. Те не разбират от уважение и чест.
— Какво ти каза?
— Каза, че да ти пусне куршум в главата ще е почти толкова приятно, колкото…
Карим не довърши, само кимна към младата жена, войникът захвърли недопушената си цигара и извади пистолета от кобура. Значи тук ще умре моят баща, помислих си. Ето как ще свърши той. Мислено изрекох молитвата, която помнех от училище.
— Предай му, че ще трябват хиляда куршума, преди да допусна такъв позор — каза баба.
Мислите ми се стрелнаха към онзи зимен ден преди шест години. Аз надничам иззад ъгъла към уличката. Камал и Уали държат здраво Хасан. Бедрата на Асеф се стягат и отпускат в мощни тласъци. Ама че герой бях — да се тревожа за някакво си хвърчило. Понякога сам се чудех дали наистина съм син на баба.
Руснакът с лице на булдог вдигна пистолета.
— Баба, седни, моля те — казах аз и го дръпнах за ръкава. — Мисля, че наистина се кани да те застреля.
Баба ме плесна през ръката.
— На нищо ли не съм те научил? — кресна той. Обърна се към ухиления войник. — Кажи му да гледа да ме убие с първия изстрел. Защото не падна ли, ще го разкъсам, проклет да е баща му!
Все тъй усмихнат, руският войник изслуша превода. Щракна предпазителя на пистолета. Прицели се в гърдите на баба. Усещайки как сърцето ми подскача в гърлото, аз зарових лице в шепите си.
Пистолетът изтрещя оглушително.
Свършено е. На осемнайсет години вече съм сам. Никого си нямам на този свят. Баба е мъртъв и сега ще трябва да го погреба. Къде да го погреба? Къде да отида после?
Но вихърът от неоформени мисли в главата ми секна, когато разтворих клепачи и видях баба все още на крака. До войниците се бе появил един руски офицер. Пистолетът му сочеше към небето и над дулото се виеше дим. Онзи, който искаше да застреля баба, вече бе прибрал оръжието в кобура. Пристъпваше смутено от крак на крак. Никога не бях изпитвал по-силно желание да плача и да се смея едновременно.
Руският офицер, широкоплещест и с прошарена коса, заговори с нас на развален фарси. Извини се за поведението на своя сънародник.
— Русия ги праща да се бият — каза той. — Но те са още момчета и когато дойдат тук, откриват удоволствието от наркотика. — Хвърли към младия войник печалния поглед на баща, разочарован от непрокопсания си син. — Този вече е пристрастен. Мъча се да го откажа.
И той ни махна с ръка да си вървим.
След минута вече потегляхме. Чух смях, после руският войник пак подхвана дрезгаво и фалшиво старата сватбена песен.