— В Пакистан сме, Амир — каза баба. Той стоеше над мен. — Карим каза, че ще поръча автобус да ни откара до Пешавар.
Претърколих се по корем върху хладната пръст и видях двата ни куфара до краката на баба. По-назад видях цистерната, спряла с включен двигател край пътя. Другите бежанци слизаха по задната стълбичка. Нататък черният път се виеше през полета, които приличаха на листове олово под сивото небе, и изчезваше зад верига заоблени хълмове. Попътно минаваше покрай малко селце, кацнало върху огрян от слънцето склон.
Очите ми се върнаха към куфарите. Дожаля ми за баба. След всичко, което бе планирал, изградил, извоювал и изстрадал, целият му живот се свеждаше до един недостоен син и два куфара.
Някой крещеше. Не, плачеше. Видях пътниците, струпани в кръг, чух напрегнатите им гласове. Долових думата „изпарения“. Другите я заповтаряха. Плачът прерасна в сърцераздирателен вой.
Двамата с баба изтичахме към групата и си пробихме път. Насред кръга бащата на Камал седеше с кръстосани крака и се клатеше напред-назад, целувайки пепелявото лице на сина си.
— Не диша! Момчето ми не диша! — стенеше той. Безжизненото тяло на Камал лежеше в скута на баща му. Отпуснатата му дясна ръка подскачаше в такт с бащините ридания. — Момчето ми! Не диша! Аллах, помогни му да диша!
Баба коленичи до него и го прегърна през рамото. Но бащата на Камал го отблъсна и се хвърли към Карим, който стоеше наблизо с братовчед си. Онова, което се случи после, бе твърде бързо и кратко, за да го нарека схватка. Карим нададе смаян вик и отскочи назад. Зърнах удар, ритник. След миг бащата на Камал стоеше с пистолета на Карим в ръка.
— Не ме убивай! — извика Карим.
Но преди някой от нас да изрече или стори нещо, бащата на Камал пъхна цевта в устата си. Никога не ще забравя ехото на изстрела. Нито проблясъка, нито червените пръски.
Превих се отново от напъни, макар да нямаше какво да повърна.
11
Фримонт, Калифорния. 80-те години
Баба обичаше представата за Америка.
Но истинският живот в Америка му докара язва.
Помня как двамата вървяхме през Лейк Елизабет Парк във Фримонт, на няколко пресечки от нашия апартамент, и гледахме как момчетата тренират бейзбол, а момиченцата се кискат на люлките. По време на тия разходки баба ми обясняваше политическите си възгледи в дълги и пространни беседи.
— На този свят има само три мъжки държави, Амир — казваше той. Изброяваше ги на пръсти: спасителката на бежанци Америка, Великобритания и Израел. — Останалите — той махваше с ръка и сумтеше презрително… — те са като дърти клюкарки.
Споменаването на Израел предизвикваше гнева на афганистанците във Фримонт, които го обвиняваха, че е проеврейски настроен и следователно противник на исляма. Баба се срещаше с тях на чай и сладки в парка и ги побъркваше с политиканстването си.
— Те не разбират — казваше ми той по-късно, — че религията не играе роля.
Според него Израел беше островче на „истински мъже“ сред море от араби, твърде заети с плюскане или продажба на петрол, за да отстояват своето.
— Израел това, Израел онова — подиграваше се баба с арабски акцент. — Ами направете нещо! Размърдайте се. Щом сте араби, помогнете на палестинците!
Той мразеше Джими Картър, когото наричаше „зъбат кретен“. През 1980 г., докато все още бяхме в Кабул, САЩ обявиха, че ще бойкотират Олимпийските игри в Москва.
— Ооох! — възкликна с отвращение баба. — Брежнев избива афганистанци, а онзи с фъстъците може само да му рече: „Аз пък няма да ти плувам в басейна.“ — Той вярваше, че Картър неволно е сторил за комунизма повече, отколкото Леонид Брежнев. — Некадърен е да управлява тази страна. Все едно да туриш зад волана на нов кадилак момче, дето още не може да кара колело.
Според него на Америка и света беше необходим корав мъж. Мъж, с когото да се съобразяват, който да действа, вместо да кърши ръце. Този мъж се появи в лицето на Роналд Рейгън. А когато Рейгън излезе по телевизията и нарече шоравите „империя на злото“, баба отиде и купи снимка на усмихнатия президент с вдигнати палци. Сложи я в рамка и я закачи в коридора, точно до старата черно-бяла фотография, на която той със старомодна тясна вратовръзка, се ръкуваше с Захир шах. Повечето ни съседи във Фримонт бяха шофьори на автобуси, полицаи, работници на бензиностанции и самотни майки, живеещи от социални помощи — именно онези трудови хора, които скоро щяха да се задушат от възглавницата, която рейгъномиката притискаше към лицата им. Баба беше единственият републиканец в нашата сграда.