Но смогът около залива възпаляваше очите му, шумът на уличното движение му докарваше главоболие, а цветният прашец го караше да кашля. Плодовете все не му бяха достатъчно сладки, водата — недостатъчно чиста, липсваха му дърветата и широките равнини. Две години се мъчих да го пратя на курс, за да усъвършенства английския си. Но баба се присмиваше на идеята.
Един неделен ден през пролетта на 1983 г. аз влязох в антикварната книжарница до киното западно от кръстовището на „Амтрак“ и булевард „Фримонт“. Казах на баба, че се връщам след пет минути, а той сви рамене. Работеше на бензиностанция и имаше почивен ден. Гледах го как прекоси нехайно булеварда и влезе в бакалията на двойка стари виетнамци, мистър и мисис Нгуен. Те бяха симпатични и дружелюбни; тя страдаше от паркинсон, той имаше изкуствена става на бедрото.
— Досущ като в „Човекът за шест милиона долара“ — често се шегуваше тя с беззъба усмивка. — Помниш ли този сериал, Амир?
Тъкмо прелиствах парцалива кримка от Майк Хамър, когато чух викове и звън на строшено стъкло. Пуснах книгата и изтичах през улицата. Заварих старците зад тезгяха, притиснали гърбове към стената с пребледнели лица. Мистър Нгуен прегръщаше съпругата си. На пода в краката на баба се въргаляха портокали, преобърната стойка за вестници, строшен буркан биволска пастърма и парчета стъкло.
Оказа се, че баба нямал пари в брой за портокалите. Написал чек, а мистър Нгуен му поискал документ за самоличност.
— Иска да ми види шофьорската книжка — ревеше баба на фарси. — Почти две години му купуваме проклетите плодове, пълним му джоба, а кучият син ще ми иска документ!
— Баба, човекът не се заяжда — казах аз и се усмихнах на старците. — Така е редно, да искат документ.
— Не ви ща тук — заяви мистър Нгуен и застана пред жена си. Посочи баба с бастуна. Обърна се към мен. — Ти си възпитан младеж, но баща ти е луд. Вече не е добре дошъл.
— За крадец ли ме мисли? — повиши глас баба. Навън се събираха хора. Зяпаха ни. — Що за страна е това? Никой никому не вярва!
— Аз вика полиция — подаде глава мисис Нгуен иззад съпруга си. — Вие излиза или аз вика полиция.
— Моля ви, мисис Нгуен, не викайте полиция. Аз ще го отведа у дома. Само не викайте полиция, бива ли? Моля ви.
— Да, отведи го у дома. Добра идея — каза мистър Нгуен.
Иззад бифокалните очила с телени рамки очите му не се откъсваха от нас. Изведох баба навън. Попътно той ритна едно списание. Върнах се в магазина и поднесох извинения на старците. Казах им, че баща ми преживява тежък период. Дадох на мисис Нгуен нашия телефон и адрес и я помолих да пресметне щетите.
— Обадете ми се веднага след това. Ще платя всичко, мисис Нгуен. Искрено съжалявам.
Мисис Нгуен взе листчето и кимна. Забелязах, че ръцете й треперят по-силно от обикновено. Хвана ме яд на баба, задето е стреснал така една нещастна старица.
— Баща ми все още привиква с живота в Америка — обясних аз.
Исках да им кажа, че в Кабул отрязвахме пръчка от някое дърво и я използвахме вместо кредитна карта. Двамата с Хасан отнасяхме пръчката на хлебаря. Той правеше с ножа си по една резка за всеки наан, който ни вадеше от пещта. В края на месеца баща ми му плащаше според броя резки върху пръчката. И толкова. Никакви въпроси. Никакви документи.
Но не им казах. Благодарих на мистър Нгуен, че не повика ченгетата. Отведох баба у дома. Той се цупеше и пушеше на балкона, докато аз готвех пилешки шийки с ориз. Година и половина откакто пристигнахме с боинга от Пешавар, а баба още не можеше да свикне.
Вечеряхме мълчаливо. След две хапки баба бутна чинията настрани.
Погледнах го крадешком през масата. Ноктите му бяха изпочупени и почернели от машинно масло, кокалчетата на пръстите ожулени, по дрехите му лепнеше мирисът на бензиностанция — прах, пот и бензин. Баба беше като вдовец, който се жени повторно, но не може да забрави първата си съпруга. Липсваха му нивите със захарна тръстика в Джелалабад и градините на Пагман. Липсваше му нескончаемият поток от хора у дома, липсваха му обиколките из навалицата на Шор базар и поздравите на хора, които са познавали и баща му, и дядо му, с които има общи корени и чието минало се преплита с неговото.