За мен Америка беше място, където да погреба спомените си.
За баба — място, където да оплаква своите.
— Може би трябва да се върнем в Пешавар — казах аз, гледайки плаващото ледено кубче в чашата ми с вода.
В Пешавар бяхме чакали шест месеца да ни издадат визи. Мрачната едностайна квартира миришеше на мръсни чорапи и котешки изпражнения, но наоколо имаше хора, които познавахме — или поне баба ги познаваше. Той канеше на вечеря съседите от целия коридор — повечето от тях афганистанци, чакащи визи. Някой неизбежно донасяше табла, друг — хармоника. Кипваха чай и който имаше свестен глас, пееше до изгрев слънце, комарите преставаха да хапят, а дланите се подуваха от ръкопляскане.
— Ти се чувстваше по-щастлив там, баба — казах аз. — Там беше почти като у дома.
— В Пешавар ми беше добре. Но не и на теб.
— Тук работиш толкова много.
— Вече не е толкова зле — каза той. Имаше предвид, че му е малко по-леко, откакто го направиха управител на дневната смяна в бензиностанцията. Но аз виждах как присвива очи и разтрива китките си през влажните дни. Как по челото му избива пот, когато след вечеря посяга към лекарството против киселини. — И освен това не сме дошли тук заради мен, нали?
Посегнах през масата и сложих ръка върху неговата. Моята ученическа длан, мека и чиста, върху грубата му, мазолеста работническа десница. Спомних си за всички камиончета, влакчета и велосипеди, които ми бе купувал в Кабул. А сега Америка. Един последен подарък за Амир.
Само месец, след като пристигнахме в Щатите, баба си намери работа близо до Уошингтън Булевард като помощник в бензиностанцията на негов познат афганистанец — беше започнал да търси още от първата седмица. Шест дни седмично работеше по дванайсет часа — зареждаше резервоари, обслужваше касата, сменяше масло и миеше стъкла. Понякога му носех обяд и го заварвах да търси по рафтовете пакет цигари, докато клиентът чака от другата страна на омазнения тезгях. Лицето му изглеждаше изпито и бледо в яркото луминесцентно осветление. Когато влизах, електронното звънче над вратата дрънваше и баба се озърташе през рамо, помахваше ми и се усмихваше, а очите му сълзяха от умора.
Същия ден, когато постъпи на работа, двамата с него отидохме в Сан Хосе при нашата надзорничка мисис Добинс. Тя беше възпълна негърка с искрящи очи и трапчинки около вечно усмихнатата уста. Веднъж ми каза, че пее в църковния хор, и аз й повярвах — имаше глас, който ми навяваше мисли за топло мляко и мед.
Баба пусна върху бюрото й кочана с купоните за храна.
— Благодаря, но не искам ги — каза той. — Аз винаги работи. В Афганистан работи, в Америка работи. Много благодаря, мисис Добинс, но аз не обича пари без работа.
Мисис Добинс примига. Взе купоните и се вгледа в нас, сякаш си правехме шега или й „пробутвахме номер“, както казваше Хасан.
— Петнайсет години се занимавам с тая работа и досега никой не е постъпвал така — каза тя.
Така баба сложи край на унизителните моменти с купоните за храна пред касата в магазина и прогони един от най-големите си страхове: че някой афганистанец ще го види да пазарува с пари от благотворителност. Баба напусна кабинета на мисис Добинс като човек, който току-що се е излекувал от тумор.
През онова лято на 1983 г. аз завърших гимназия на двайсетгодишна възраст — далеч по-стар от всичките си съученици, които подмятаха четвъртитите си шапки на футболното игрище. Помня как изгубих баба сред гъмжилото от роднини, проблясващи фотоапарати и сини тоги. Открих го близо до двайсетметровата линия с ръце в джобовете и фотоапарат на гърдите. Той изчезваше и пак изникваше иззад минаващите между нас хора, а наоколо пищящи момичета се прегръщаха, момчета удряха разперени длани с бащите си или с приятели. Брадата на баба побеляваше, косата му оредяваше на слепоочията, а и не беше ли по-висок някога в Кабул? Носеше кафявия костюм — единствения си костюм, който обличаше за афгански сватби и погребения — и червената вратовръзка, която му бях подарил тази година за петдесетия рожден ден. После той ме видя и размаха ръка. Усмихна се. Направи ми знак да си сложа шапката и ме засне пред училищната часовникова кула. Усмихнах се заради него — в известен смисъл денят беше по-скоро негов, отколкото мой. Той се приближи, преметна ръка през врата ми и ме целуна по челото.
— Горд съм, Амир — каза той.