Баща ми подритна една дървена ракета за тенис върху разпънатото платнище.
— То пък една търговия…
Генерал Тахери успя да изобрази печална и в същото време любезна усмивка, въздъхна и леко потупа баба по рамото.
— Зендаги мигзара — каза той. Животът продължава. Обърна очи към мен. — Ние, афганистанците, до голяма степен сме склонни към преувеличение, бачеам, и неведнъж съм чувал един или друг човек по най-глупав начин да бъде наричан велик. Но баща ти спада към малцината, които наистина заслужават тази дума.
Кратката реч приличаше на костюма му — често използвана и неестествено лъскава.
— Ласкаеш ме — каза баба.
— Не те лаская. — Генералът склони глава на една страна и притисна ръка към гърдите си, за да изрази смирение. — Момчетата и момичетата трябва да знаят какво им завещават бащите. — Той се обърна към мен. — Цениш ли баща си, бачеам? Цениш ли го истински?
— Балай, генерал сахиб, ценя го — отвърнах аз.
Искаше ми се да престане да ме нарича дете.
— Тогава моите поздравления, вече си на половината път да станеш мъж — рече той с небрежно високомерие, но без следа от насмешка или ирония.
— Падар джан, забрави си чая — раздаде се гласът на млада жена.
Тя стоеше зад нас — стройна красавица с кадифена, гарвановочерна коса, държаща отворен термос и пластмасова чаша. Примигах и сърцето ми се разтуптя. Имаше гъсти черни вежди, които се докосваха по средата като извити криле на летяща птица, и изящен орлов нос на древноперсийска принцеса — може би като на Тахмине, съпругата на Рустам и майката на Сухраб от „Шах-наме“. Лешниковите й очи с извити мигли срещнаха моите. Задържаха се за миг. Отлетяха.
— Толкова си добра, скъпа — каза генерал Тахери и пое чашата.
Преди тя да си тръгне, забелязах, че върху гладката й кожа, малко над левия ръб на челюстта, има кафява бенка с форма на полумесец. Спря пред един сив микробус през два реда от нас и остави термоса вътре. Косата й се изсипа на една страна като водопад, когато тя коленичи между купищата стари грамофонни плочи и книги.
— Дъщеря ми, Сорая джан — каза генерал Тахери. Той въздъхна дълбоко като човек, бързащ да смени темата, и погледна златния си джобен часовник. — Е, време е да подреждам и аз.
Двамата с баба се целунаха по бузите, после той ни стисна ръцете. Погледна ме в очите и каза:
— Успех в писането.
Бледосините му очи не разкриваха какви мисли се крият зад тях.
До края на този ден се борех с желанието да погледна към сивия микробус.
Сетих се по пътя към къщи. Тахери. Знаех си, че съм чувал това име.
— Нямаше ли някаква история, свързана с дъщерята на Тахери? — попитах аз, като се мъчех гласът ми да прозвучи небрежно.
— Нали ме познаваш — каза баба и насочи буса към опашката при изхода на битпазара. — Почнат ли да клюкарстват, веднага се махам.
— Но имаше нещо, нали? — настоях аз.
Той ме погледна с леко притеснение.
— Защо питаш?
Свих рамене и едва удържах усмивката си.
— Просто съм любопитен, баба.
— Тъй ли? И нищо повече? — попита той и веселият му поглед се кръстоса с моя. — Хареса ли ти?
Извъртях очи към небето.
— Баба, моля те.
Той се усмихна и изкара буса от битпазара. Поехме към магистрала 680. Известно време пътувахме мълчаливо.
— Чувал съм само, че преди време имало някакъв мъж, но нещата… не потръгнали.
Баба изрече тия думи сериозно и мрачно, сякаш ми разкриваше, че момичето има рак на гърдата.
— О.
— Чувал съм, че е свястно момиче, мило и работливо. Но след онзи случай на вратата на генерала не чукат хастегари да искат дъщеря му. — баба въздъхна. — Може и да не е честно, но понякога станалото за няколко дни, дори за един-единствен ден може да промени целия живот на човека, Амир.
Тази нощ лежах буден и си мислех за бенката на Сорая Тахери, за изящния й орлов нос и за това как искрящите й очи за момент срещнаха моите. При мисълта за нея сърцето ми трепваше. Сорая Тахери. Моята принцеса от битпазара.
12
В Афганистан ялда е първата нощ от месец джади, първата нощ на зимата и най-дългата нощ в годината. По традиция ние с Хасан стояхме будни до късно, пъхнали крака под нашето курси, а Али хвърляше обелки от ябълки в печката и ни разказваше древни предания за султани и крадци, за да отмине по-бързо тази най-дълга нощ. От Али научих, че на ялда пеперудите вещерици влетяват в пламъка на свещта, а вълците се катерят по планините да търсят слънцето. Али се кълнеше, че ако на ялда ядеш пъпеш, следващото лято няма да ожадняваш.