— Отиде нататък. — Тя посочи надясно.
Гривната се плъзна към лакътя й, сребро върху маслинена кожа.
— Ще му кажеш ли, че съм наминал да поднеса своите почитания?
— Ще му кажа.
— Благодаря — казах аз. — А, името ми е Амир. В случай че ти потрябва. За да можеш да му кажеш… Че съм наминал. Да поднеса… своите почитания.
— Да.
Пристъпих от крак на крак. Изкашлях се.
— Сега си тръгвам. Извинявай, ако съм те обезпокоил.
— Не, не си — каза тя.
— А, добре. — Наклоних глава настрани и се усмихнах измъчено. — Сега си тръгвам. — Не го ли бях казал вече? — Кода хафез.
— Кода хафез.
Направих крачка. Спрях и се обърнах. Преди да загубя смелост, побързах да кажа:
— Може ли да попитам какво четеш?
Тя примига.
Затаих дъх. Изведнъж ме обзе чувството, че всички афганистанци от битпазара са обърнали очи към нас. Представих си как настава тишина. Устните застиват на половин дума. Хората обръщат глави. Присвиват очи от неудържимо любопитство.
Какво беше това?
До този момент срещата ни можеше да се тълкува като любезна проява на интерес — един мъж пита къде е друг мъж. Но аз й бях задал въпрос и ако тя отговореше, тогава… ами, тогава щяхме да разговаряме. Аз — моджарад, неженен младеж, и тя — неомъжена млада жена. При това жена с минало. Срещата ни застрашаваше да се превърне в обект на клюки, и то от най-лошите. Злите езици щяха да ни одумват. И отровата им щеше да се излее върху нея, не върху мен — бях съвсем наясно с афганистанския двоен стандарт, който толерираше моя пол. Нямаше да кажат: Видя ли го да разговаря с нея? Не, щеше да бъде нещо от сорта на: Видя ли я как го остави да я задиря? Срамота!
Според афганистанските критерии въпросът ми беше дързък. Чрез него се бях разкрил и не оставях съмнения относно интереса си към нея. Но аз бях мъж и в най-лошия случай рискувах наранено самолюбие. Раните заздравяват. Но не и доброто име. Щеше ли да приеме предизвикателството ми?
Тя обърна корицата към мен.
— „Брулени хълмове“. Чел ли си я?
Кимнах. Усещах ударите на сърцето си зад очите.
— Тъжна история.
— От тъжните истории стават хубави книги — каза тя.
— Така е.
— Чувала съм, че пишеш.
Откъде знаеше? Зачудих се дали генералът не й е казал, дали не го е питала. Веднага отхвърлих и двата варианта като абсурдни. Бащи и синове можеха свободно да си говорят за жени. Но нито едно афганистанско момиче — във всеки случай нито едно почтено и скромно афганистанско момиче — не би попитало баща си за някой младеж. И нито един баща, особено пък пущун с нанг и намос, не би обсъждал някой ерген с дъщеря си, освен ако не е неин кандидат, избрал почтения път и вече изпратил баща си да я иска.
Невероятно, но чух собствения си глас:
— Би ли желала да прочетеш мой разказ?
— Много — каза тя.
Усетих, че е неспокойна, защото бе почнала да стрелка очи насам-натам. Може би се озърташе за генерала. Питах се какво ли би казал той, ако ме завареше да разговарям неприлично дълго с дъщеря му.
— Може да ти донеса някой ден — казах аз.
Канех се да добавя още нещо, когато между щандовете се зададе жената, която бях виждал понякога със Сорая. Носеше найлонова торба, пълна с плодове. Когато ни видя, бързо прехвърли поглед от Сорая към мен и обратно. Усмихна се.
— Амир джан, радвам се да те видя — възкликна тя, оставяйки торбата върху покривката.
Челото й лъщеше от пот. Червената й коса, оформена като каска, искреше под яркото слънце — тук-там беше пооредяла и се виждаше кожата на главата. Имаше малки зелени очи, заровени дълбоко сред кръглото като зелка лице, коронки на зъбите и пръсти като наденички. На гърдите й висеше златен Аллах, чиято верижка се губеше сред безбройните гънки на шията.
— Аз съм Джамила, майката на Сорая джан — представи се тя.
— Селам, хала джан — казах смутено аз.
Притеснявах се, че тя ме познава, а аз нямам представа коя е.
— Как е баща ти? — попита жената.
— Добре е, благодаря.
— Нали знаеш дядо си Гази сахиб, съдията? Е, чичо му и моят дядо бяха братовчеди. Както виждаш, с теб сме роднини.
Тя се усмихна, разкривайки коронките по зъбите си, и аз забелязах, че отляво устните й леко провисват. Отново премести поглед от мен към Сорая и обратно.
Веднъж бях попитал баба защо дъщерята на генерал Тахери още не е омъжена. Няма кандидати, каза той. И веднага се поправи: няма подходящи кандидати. Но не каза нищо повече — баба знаеше колко убийствени могат да се окажат празните приказки за перспективите на една млада жена да се омъжи добре. Младите афганистанци, особено тия от добри семейства, бяха своенравни същества. Нашепване тук, намек там и те се разбягваха като подплашени птици.