— Да — излъгах аз.
И си помислих как използвах грамотността си, за да осмивам Хасан. Как му се подигравах за сложните думи, които не знаеше.
— Татко иска да уча право, а мама непрестанно намеква за медицина, но аз ще стана учителка. Не е много доходна професия, но друга не искам.
— Майка ми също е била учителка — казах аз.
— Знам — каза тя. — Чух го от мама.
После лицето й пламна от неволното признание, че когато са били насаме, между тях е имало разговори „за Амир“. Трябваше да направя огромно усилие, за да сдържа усмивката си.
— Донесох ти нещо. — Извадих от задния си джоб няколко листа, скрепени с кламер. — Както обещах.
Подадох й един от своите разкази.
— О, не си забравил. — Лицето й грейна. — Благодаря!
Изведнъж усмивката й изчезна. Лицето й пребледня и очите й се вторачиха в нещо зад мен. Обърнах се и се озовах лице в лице с генерал Тахери.
— Амир джан. Нашият кандидат-разказвач. Какво удоволствие — усмихна се той хладно.
— Селам, генерал сахиб — отвърнах аз с натежали устни.
Той пристъпи покрай мен към сергията.
— Какъв хубав ден, а? — Пъхнал палец в джобчето на елека си, генералът протегна другата си ръка към Сорая. Тя му подаде страниците. — Казват, че тази седмица щяло да има дъжд. Не е за вярване, нали?
Той пусна навитите на руло страници в кошчето за боклук. Обърна се към мен и сложи ръка на рамото ми. Направихме заедно няколко крачки.
— Знаеш ли, бачеам, почнах да те харесвам. Ти си добро момче, наистина вярвам в това, но… — Въздъхна и махна с ръка. — Дори и на добрите момчета понякога трябва да им се напомнят някои неща. Затова съм длъжен да ти напомня, че на този битпазар си между равни. — Генералът спря. Безизразните му очи се впиха в моите. — Разбираш ли, тук всеки е разказвач. — Усмихна се, разкривайки безупречно равни зъби. — Предай моите почитания на баща си, Амир джан.
Той отдръпна ръка. Пак се усмихна.
— Какво има? — попита баба, докато вземаше от някаква жена пари за едно конче люлка.
— Нищо — рекох аз и седнах на един стар телевизор.
После все пак му разказах.
— Ееех, Амир — въздъхна той.
Но тревогата ми за станалото нямаше да трае дълго. Защото по-късно същата седмица баба се разболя.
Започна с остра кашлица и хрема. Хремата отмина, но не и кашлицата. Баба храчеше в кърпичка и я криеше в джоба си. Настоявах да се прегледа, но той само махваше с ръка. Мразеше докторите и болниците. Доколкото знаех, беше ходил на лекар само веднъж, когато в Индия се разболял от малария.
Две седмици по-късно го зърнах да плюе в тоалетната кървави храчки.
— Откога си така? — попитах аз.
— Какво има за вечеря? — попита той.
— Ще те заведа на лекар.
Макар че баба беше управител на бензиностанцията, собственикът не му бе предложил здравна осигуровка, а той с типичното си лекомислие не бе настоял. Затова го откарах до окръжната болница в Сан Хосе. Прие ни блед младеж с подпухнали очи, който каза, че е стажант лекар.
— Изглежда по-млад от теб и по-болен от мен — изсумтя баба.
Стажантът ни прати на рентген. Когато сестрата ни повика обратно, той попълваше формуляр.
— Отнесете това на рецепцията — каза той, драскайки забързано.
— Какво е? — попитах аз.
— Болнично направление.
Драс-драс-драс.
— За къде?
— Белодробна клиника.
— Какво има?
Той ми хвърли бегъл поглед и намести очилата си. Отново започна да пише.
— Има петно в десния дроб. Искам да го проверят.
— Петно? — повторих аз и стаята изведнъж ми се стори тясна.
— Рак ли? — небрежно подхвърли баба.
— Не го изключвам — измънка лекарят. — Във всеки случай петното е подозрително.
— Не можете ли да ни кажете повече? — попитах аз.
— Всъщност не. Първо трябва да минете на скенер, после да идете при белодробния специалист. — Той ми подаде направлението. — Казахте, че баща ви пуши, нали?
— Да.
Стажантът кимна. Премести поглед към баба и обратно.
— Ще ви повикат след две седмици.
Исках да го попитам как ще живея цели две седмици с думата „подозрително“. Как ще мога да уча, да работя, да се храня? Как можеше да ме отпраща с тая дума?