Взех формуляра и го отнесох на рецепцията. Вечерта изчаках баба да заспи, сгънах едно одеяло и го разстлах вместо молитвено килимче. Привел глава до земята, почнах да изреждам полузабравени стихове от Корана, които моллата в Кабул ни караше да учим наизуст, и помолих Аллах за милосърдие, макар да не знаех дали съществува. Сега завиждах на моллата, завиждах на неговата вяра и сигурност.
Минаха две седмици, но никой не ни се обади. А когато позвъних, казаха ми, че са загубили направлението. Сигурен ли съм, че е подадено? Обещаха да се обадят след още три седмици. Вдигнах скандал и се спазарих: скенер след една седмица, посещение при лекаря след две.
Посещението при пулмолога доктор Шнайдер вървеше добре, докато баба не го попита откъде е. От Русия, отговори доктор Шнайдер. Баба избухна.
— Извинете ни, докторе — казах аз и дръпнах баба настрани.
Доктор Шнайдер се усмихна и отстъпи назад, все още със стетоскопа в ръка.
— Баба, в чакалнята прочетох биографията на доктор Шнайдер. Роден е в Мичиган. Мичиган! Той е американец, много повече американец, отколкото някога ще бъдем ти и аз.
— Не ме интересува къде е роден, той е руснак — заяви баба и изкриви лице, сякаш изричаше мръсна дума. — Родителите му са били руснаци, дядовците му са били руснаци. Кълна се в името на майка ти, че ще му счупя ръката, ако се опита да ме докосне.
— Родителите на доктор Шнайдер са избягали от комунистите, не разбираш ли? Избягали са!
Но баба не искаше и да чуе. Понякога ми се струва, че единственото, което обичаше колкото покойната си съпруга, беше Афганистан, покойната му родина. Едва не закрещях от безсилие. Но само въздъхнах и се обърнах към доктор Шнайдер.
— Съжалявам, докторе. Нищо няма да излезе.
Следващият специалист, доктор Амани, беше иранец и баба го одобри. Любезният лекар със засукани мустаци и буйна прошарена коса ни каза, че е прегледал резултатите от скенера и ще трябва да извърши процедура, наречена бронхоскопия, за да вземе проба от белодробната тъкан за изследване. Насрочи я за следващата седмица. Благодарих му и изведох баба от кабинета, като си мислех, че сега ще трябва да живея цяла седмица с тази нова дума „тъкан“, звучаща дори по-зловещо от „подозрително“. Искаше ми се Сорая да е до мен.
Оказа се, че също като сатаната, ракът има много имена. Болестта на баба се наричаше „дребноклетъчен карцином“. В напреднал стадий. Неподлежащ на операция. Баба помоли доктор Амани за прогноза. Той прехапа устни и използва думата „мрачна“. После добави:
— Разбира се, има и химиотерапия. Но тя ще е само палиативна.
— Какво означава това? — попита баба.
Доктор Амани въздъхна.
— Означава, че няма да промени резултата, само ще го отложи.
— Това вече е ясен отговор, доктор Амани. Благодаря — каза баба. — Но не искам никакви химикали.
На лицето му бе изписана същата решителност, както през онзи ден, когато хвърли върху бюрото на мисис Добинс купоните за храна.
— Но, баба…
— Не ми възразявай пред хората, Амир. Никога. За какъв се мислиш?
Дъждът, за който спомена генерал Тахери на битпазара, се забави с няколко седмици, но когато излязохме от кабинета на доктор Амани, минаващите коли плискаха мътни струи по тротоарите. Баба запали цигара. Не спря да пуши по целия път към къщи.
Докато отключваше външната врата на сградата, аз казах:
— Бих искал да си опиташ късмета с химиотерапията, баба.
Той пъхна ключа в джоба си и ме дръпна на сухо под раираната тента над входа. Побутна ме в гърдите с ръката, в която държеше цигарата.
— Бас! Вече реших.
— Ами аз, баба! Какво да правя? — попитах с просълзени очи.
По мокрото му от дъжда лице се изписа отвращение. Същия поглед ми хвърляше в детството, когато си ожулвах коленете и плачех. Плачът предизвикваше раздразнението му тогава, предизвикваше го и днес.
— Ти си на двайсет и две години, Амир! Голям мъж! Ти… — Баба отвори уста, затвори я, пак я отвори, поколеба се. Над нас дъждът барабанеше по тентата. — Какво ще стане с теб, казваш? През всичките тия години точно на това се мъчех да те науча — как никога да не задаваш този въпрос. — Отвори вратата и отново се завъртя към мен. — И още нещо. Никой не бива да знае, чуваш ли? Никой. Не ми трябва ничие съчувствие.
После той изчезна във фоайето. Остатъка от деня прекара пред телевизора, палейки цигара от цигара. Не знаех кого или какво предизвиква. Мен? Доктор Амани? Или може би Аллах, в когото никога не бе вярвал.