— Дойдоха!
Приказките замлъкнаха. Някой изключи музиката. Ханъм Тахери отвори вратата.
— Селам алейкум — поздрави тя с лъчезарна усмивка.
Забелязах, че си е накъдрила косата и е облякла елегантна черна рокля до глезените. Когато прекрачих в антрето, очите й се навлажниха.
— Още не си влязъл, а аз вече плача, Амир джан.
Целунах й ръка, както ми бе заръчал баба предната вечер.
Тя ни поведе по ярко осветения коридор към всекидневната. По дъбовата ламперия на стените висяха снимки на хората, които щяха да станат моето ново семейство: младата ханъм Тахери с топирана прическа и генералът на фона на Ниагарския водопад; ханъм Тахери, генералът в сако с тесни ревери, с тясна вратовръзка и буйна черна коса; Сорая, застанала пред дървено влакче на ужасите, размахва ръка и се усмихва, а слънцето блести по сребристите шини на зъбите й. Снимка на генерала с великолепна парадна униформа, протягащ ръка на йорданския крал Хюсеин. Портрет на Захир шах.
Всекидневната беше претъпкана с около двайсетина гости, настанени на столове покрай стените. Когато влезе баба, всички станаха. Обиколихме стаята — първо баба с бавна крачка, след него аз — да поздравим гостите и да се ръкуваме. Генералът, все още със сивия си костюм, и баба се прегърнаха и се потупаха лекичко по гърбовете. Поздравиха се тихо и почтително.
Генералът ме хвана с две ръце за раменете и се усмихна многозначително, сякаш искаше да каже: „Ето, това е правилният начин — афганският начин — да го направиш, бачеам.“ Целунахме се трикратно по бузите.
Двамата с баба седнахме един до друг в препълнената стая срещу генерала и неговата съпруга. Баба дишаше на пресекулки и непрестанно бършеше с кърпичка потта от челото си. Забеляза, че го гледам, и се усмихна с усилие.
— Нищо ми няма — прошепна беззвучно той.
В съответствие с традицията Сорая не присъстваше.
Последваха няколко минути на общи приказки и небрежни разговори, докато накрая генералът се изкашля. В стаята се възцари тишина и всички почтително сведоха погледи. Генералът кимна към баба.
Баба също се изкашля. Когато заговори, не можеше да произнесе цяло изречение, без да си поеме дъх по средата.
— Генерал сахиб, ханъм Джамила джан… с дълбоко почитание аз и моят син… дойдохме днес във вашия дом. Вие сте… почтени хора… от достойни и уважавани семейства… потомци на славни родове. Дойдох единствено с най-дълбок ихтирам… и огромно почитание към вас, вашата фамилия и паметта… на прадедите ви. — Той млъкна. Пое си дъх. Избърса потта от челото си. — Амир джан е моят единствен син… единственото ми дете, и беше добър син. Дано да се окаже… достоен за вас. Моля ви да окажете чест на Амир джан и мен… и да приемете моя син в семейството си.
Генералът кимна любезно.
— За нас е радост да приемем в семейството си сина на човек като теб — каза той. — Твоята слава се носи навсякъде. Аз бях твой смирен почитател в Кабул, такъв си оставам и до днес. За нас е радост семействата ни да се обединят. Колкото до теб, Амир джан, приветствам те в своя дом като син, като съпруг на моята дъщеря. Твоята болка ще е наша болка, твоята радост — наша радост. Надявам се да приемеш своята леля Джамила и мен като втори родители, и се моля двамата с прекрасната ни Сорая джан да бъдете щастливи. Имате нашата благословия.
Всички изръкопляскаха и главите като по сигнал се обърнаха към коридора. Настана мигът, който чаках.
Сорая се появи в края на коридора. Облечена в изумителна виненочервена афганска носия с дълги ръкави и златни шевици. Ръката на баба напипа моята и я стисна. Ханъм Тахери отново се разрида. Сорая бавно тръгна към нас, следвана от приятелките си.
Тя целуна ръка на баща ми. Най-сетне седна до мен с приведени очи.
Ръкоплясканията се засилиха.
Според традицията семейството на Сорая щеше да организира годежното тържество, така наречената церемония ширини-хори, тоест ядене на сладки. После трябваше да последват няколко месеца годежен период. А сетне сватба, която трябваше да се плати от баба.
Единодушно се споразумяхме да прескочим ширини-хори. Всички знаеха причината, тъй че нямаше смисъл да я изричаме: на баба не му оставаха много месеци живот.
Докато вървеше подготовката за сватбата, ние със Сорая никога не излизахме без придружител — смяташе се за неприлично, тъй като още не бяхме женени, дори не бяхме минали ширини-хори. Трябваше да се задоволя с гостуване на вечеря у семейство Тахери. На масата сядах срещу Сорая. Представях си какво би било да усещам главата й върху гърдите си, да вдъхвам аромата на косата й. Да я целувам. Да я любя.