Един ден аз се прибрах от аптеката с морфиновите хапчета на баба. Докато затварях вратата, зърнах как Сорая бързо пъхва нещо под завивката на баба.
— Хей, видях ви! — възкликнах аз. — Какво правите?
— Нищо — отвърна Сорая с усмивка.
— Лъжкиня. — Вдигнах завивката. — Какво е това?
Въпросът беше излишен, защото разбрах веднага щом извадих бележника с кожена подвързия. Плъзнах пръсти по златната обшивка на корицата. Спомних си фойерверките през онази нощ, когато Рахим хан ми го подари, нощта на тринайсетия ми рожден ден. Отново видях как съскащите ракети избухват в червено, зелено и жълто сияние.
— Не мога да повярвам, че умееш да пишеш така — каза Сорая.
Баба с усилие надигна глава.
— Аз й казах. Дано да нямаш нищо против.
Върнах бележника на Сорая и напуснах стаята. Баба мразеше да ме гледа как плача.
Един месец след сватбата семейство Тахери, Шариф с жена си Сузи и няколко лели на Сорая дойдоха в апартамента ни на вечеря. Сорая приготви агнешко със спанак и бял ориз. След вечеря всички пихме зелен чай и играхме карти на групи по четирима. Аз и Сорая играхме срещу Шариф и Сузи на масичката за кафе до дивана, където лежеше баба, завит с вълнено одеяло. Той ме гледаше как се шегувам с Шариф, как преплитам пръсти със Сорая, как намествам един непокорен кичур от косата й. Виждах усмивката в душата му, широка като небето над Кабул нощем, когато тополите потрепват и песента на щурците оглася градините.
Малко преди полунощ баба ни помоли да му помогнем да си легне. Аз и Сорая сложихме ръцете му на раменете си и го прегърнахме през кръста. Когато го сложихме на леглото, той каза на Сорая да изключи нощната лампа. Помоли ни да се наведем и ни целуна.
— След малко ще ти донеса морфина и чаша вода, кака джан — каза Сорая.
— Не сега — отвърна той. — Тази вечер не ме боли.
— Добре — каза тя и придърпа одеялото му нагоре.
Затворихме вратата.
На сутринта баба не се събуди.
Всички места за паркиране около джамията в Хейуърд бяха заети. Плътни редици коли и джипове запълваха поляната с оредяла трева зад сградата. Хората трябваше да се отдалечат на три-четири пресечки северно от джамията, за да намерят къде да спрат.
Мъжката част на джамията представляваше голяма квадратна зала, застлана с афгански килими и тънки дюшеци, подредени на успоредни редици. Мъжете събуваха обувките си на входа, влизаха вътре и сядаха с кръстосани крака на дюшеците. Моллата пееше сури от Корана пред микрофона. Аз седях до вратата — обичайното място за близките на покойника. Генерал Тахери беше до мен.
През отворената врата виждах нижещите се колони от автомобили и слънцето, което блестеше по стъклата им. От тях слизаха мъже с тъмни костюми и жени в черно, с традиционните бели хиджаби на главите.
Докато думите от Корана кънтяха из залата, аз си припомних онази стара история за баба, който се борил с мечка в Белуджистан. Всъщност той се бе борил с мечки през целия си живот. Бе загубил младата си съпруга. Бе отгледал сина си сам. Бе напуснал своя уатан, своето любимо отечество. Бе търпял бедност и унижения. И накрая бе дошла мечка, която не успя да пребори. Но дори и тогава той сам продиктува условията на поражението.
След всяка молитва групи опечалени минаваха покрай мен да ми изкажат съболезнованията си на излизане. Ръкувах се с всички. Мнозина ми бяха почти непознати. Усмихвах се любезно, благодарях им, изслушвах каквото имаха да кажат за баба.
— … помогна ми да построя къщата в Таймани…
— … Аллах да го благослови…
— … нямах към кого да се обърна, а той ми даде назаем…
— … намери ми работа… почти не ме познаваше…
— … беше ми като брат…
Слушайки тия хора, аз осъзнах до каква степен това, в което съм се превърнал, е оформено от баба и неговата следа в живота на хората. През целия си живот бях „синът на баба“. Сега вече го нямаше. Занапред той нямаше да ми сочи пътя; трябваше да го намирам сам.
Тази мисъл ме ужасяваше.
Сутринта, в малкия мюсюлмански сектор от местното гробище, бях гледал как спускат баба в гроба. Моллата и някакъв мъж спореха кой аят от Корана е най-уместно да се прочете. Спорът можеше да загрубее, ако не се бе намесил генерал Тахери. Моллата избра аят и го прочете, мятайки злобни погледи към опонента си. Видях как хвърлиха в гроба първите лопати пръст. После си тръгнах. Отидох до другия край на гробището. Седнах под сянката на един клен.