След като и последните опечалени бяха поднесли своите съболезнования и джамията се опразни, само моллата остана да изключи микрофона и да увие Корана в зелено платно. Аз и генералът излязохме под лъчите на късното следобедно слънце. Спуснахме се по стъпалата покрай групички пушещи мъже. Дочух откъслеци от разговорите им — за футболния мач идната седмица в Юниън Сити, за новия афгански ресторант в Санта Клара. Животът течеше напред, изоставяйки баба в миналото.
— Как си, бачеам? — попита генерал Тахери.
Стиснах зъби. Преглътнах сълзите, които напираха през целия ден.
— Отивам да потърся Сорая — казах аз.
— Добре.
Минах откъм женската страна на джамията. Сорая стоеше на стъпалата заедно с майка си и още две жени, които смътно си спомнях от сватбата. Кимнах на Сорая. Тя каза нещо на майка си и се приближи.
— Да се поразходим ли? — предложих аз.
Тя ме хвана за ръка.
— Разбира се.
Тръгнахме по чакълеста алея, оградена с два реда нисък жив плет. Седнахме на една пейка и се загледахме в двама старци, коленичили пред гроб на няколко реда от нас, за да сложат върху плочата букет маргаритки.
— Сорая.
— Да?
— Ще ми липсва.
Тя сложи ръка в скута ми. На безименния й пръст блестеше пръстенът от баба. Зад нея виждах как хората, дошли на погребението му, потеглят по Мишън Булевард. Скоро щяхме да си тръгнем и ние и за пръв път баба щеше да остане съвсем сам.
Сорая ме притегли към себе си и сълзите най-сетне избликнаха.
Тъй като със Сорая не бяхме имали годежен период, аз опознах семейство Тахери едва след сватбата. Научих например, че веднъж месечно генералът страда от убийствена мигрена, която трае почти цяла седмица. Когато дойдеше поредният пристъп, той отиваше в стаята си, събличаше се, гасеше лампата, лягаше и не излизаше, преди да е поотслабнала болката. Не разрешаваше на никого да влиза или дори да почука. Накрая се появяваше, отново облечен със сивия си костюм, обгърнат от мирис на сън и чаршафи, с подпухнали зачервени очи. От Сорая научих, че откакто се помни, двамата с ханъм Тахери спят в отделни стаи. Разбрах, че може да бъде дребнав и сприхав — например когато съпругата му поднасяше курма, той опитваше една хапка, изпъшкваше и буташе чинията настрани. „Ще ти приготвя нещо друго“, казваше ханъм Тахери, но той не й обръщаше внимание, нацупваше се и ядеше хляб и лук. Това ядосваше Сорая, а майка й се разплакваше. Сорая ми каза, че вземал антидепресанти. Научих, че издържал семейството си със социални помощи и нито веднъж не се хванал на работа в Щатите, предпочитайки да осребрява чековете, които държавата му отпускаше, отколкото да се унижава с работа, недостойна за човек от неговия ранг. На битпазара гледаше само като на хоби, начин за общуване със сънародниците. Генералът вярваше, че рано или късно Афганистан ще бъде свободен, монархията възстановена и отново ще потърсят неговите услуги. Затова всеки ден обличаше сивия си костюм, навиваше джобния часовник и чакаше.
Научих, че ханъм Тахери — която наричах хала Джамила — някога била прочута в Кабул с омайния си певчески глас. Макар че не пеела професионално, тя имала голям талант — научих, че можела да пее народни песни, газали и дори рага, която обикновено е запазена територия на мъжете. Но макар че много харесваше музиката и притежаваше голяма колекция записи на класически газали в изпълнение на афгански и индийски певци, генералът все пак смяташе, че пеенето е занимание за хора от по-нисше потекло. Когато се оженили, едно от условията му било ханъм Тахери никога да не пее пред публика. Сорая ми каза, че майка й искала да изпее на нашата сватба само една песен, но генералът я изгледал свирепо и повече не станало дума за това. Хала Джамила играеше лото веднъж седмично и гледаше Джони Карсън всяка вечер. Дните й минаваха в градината, където се грижеше за своите рози, мушката и орхидеи.
Когато се ожених за Сорая, цветята и Джони Карсън минаха на втори план. Аз бях новата радост в живота на хала Джамила. За разлика от сдържаното и дипломатично отношение на генерала — той не ме поправи, когато продължих да го наричам „генерал сахиб“ — хала Джамила не криеше, че ме обожава. Може би защото изслушвах впечатляващия й списък от болести — нещо, за което генералът отдавна си правеше оглушки. Сорая ми каза, че след удара майка й приемала всеки бодеж в гърдите за инфаркт, всяка болка в ставите за начало на ревматоиден артрит и всяко трепване на окото за нов удар. Помня първия път, когато хала Джамила ми спомена за бучката на шията си.