Продадох буса на баба и до ден-днешен не съм стъпвал на битпазара. Всеки петък посещавах гробището. Понякога намирах на гроба му свежо букетче фрезии и разбирах, че Сорая също е идвала.
Постепенно двамата с нея навлязохме във всекидневието и се наслаждавахме на дребните чудеса на съпружеския живот. Разменяхме си пуловерите и чорапите, подавахме си сутрешния вестник. Тя спеше от дясната страна на леглото. Аз предпочитах лявата. Тя харесваше пухкави възглавници, а аз твърди. Когато закусвахме с корнфлейкс, тя го дъвчеше сух, а аз го обичах с мляко.
Това лято ме приеха в Щатския университет в Сан Хосе и записах английска литература. Хванах се на работа като пазач на смени към един мебелен склад в Сънивейл. Работата беше убийствено скучна, но имаше и едно значително предимство. Когато в шест вечерта всички си тръгваха и сенките плъзнеха между натрупаните чак до тавана канапета, обвити в найлон, аз изваждах учебниците и учех. Точно в канцеларията на този склад, изпълнена с аромата на препарати за почистване на мебели, започнах първия си роман.
Една година по-късно Сорая постъпи в същия университет и за голямо огорчение на баща си избра кариерата на учителка.
— Не знам защо така си пилееш способностите — каза една вечер баща й. — Знаеш ли, Амир джан, че тя завърши гимназията с отличие? — Той се обърна към нея. — Интелигентно момиче като теб може да стане адвокат, политолог. И, ако е рекъл Аллах, когато Афганистан се освободи, ще помогнеш за написването на новата конституция. Тогава ще бъдат необходими млади, способни хора като теб. С тая фамилия може дори да ти предложат министерски пост.
Видях, че Сорая едва удържа гнева си и лицето й се изопна.
— Вече не съм малко момиченце, татко. Омъжена жена съм. Освен това ще бъдат необходими и учители.
— Всеки може да преподава.
— Има ли още ориз, майко? — попита Сорая.
След като генералът излезе да се срещне с някакви приятели в Хейуърд, хала Джамила се помъчи да я успокои.
— Той ти мисли доброто — каза тя. — Просто иска да успееш в живота.
— Та да се хвали пред приятелите, че има дъщеря адвокат — възрази Сорая. — Още един медал за генерала.
— Какви глупости говориш!
— Да успея! — процеди през зъби Сорая. — Поне не съм като него. Докато други се бият с руснаците, той седи със скръстени ръце и чака опасността да отмине, за да изскочи на сцената и да поиска изгодно местенце в правителството. Учителството може и да не е добре платено, но това ми се работи! Това обичам и между другото то е далеч по-достойно, отколкото да живееш от подаяния.
Хала Джамила прехапа устни.
— Ако те чуе какви ги говориш, никога повече няма да ти продума.
— Не бой се — отсече Сорая и хвърли салфетката върху чинията си. — Няма да накърня безценното му самочувствие.
През лятото на 1988 г., около шест месеца преди руснаците да се изтеглят от Афганистан, аз завърших първия си роман, история за баща и син в Кабул, написана на машината, която ми подари генералът. Изпратих резюмета на десетина литературни агенции и един ден през август бях потресен, когато отворих пощенската кутия и открих молба от една агенция в Ню Йорк да изпратя целия ръкопис. Пратих го още на следващия ден. Сорая целуна грижливо опакования ръкопис, а хала Джамила настоя да го оставим за миг под Корана. Каза ми, че ще направи за мен назр — обет да заколи овца и да раздаде месото на бедните, ако приемат романа ми.
— Моля те, хала джан, никакъв назр — казах аз и я целунах по бузата. — По-добре направи зекят, дай парите на някой бедняк, бива ли? Недей да колиш овца.
Шест седмици по-късно от Ню Йорк се обади мъж на име Мартин Грийнуолт и предложи да бъде мой литературен агент. Споделих новината само със Сорая.
— Но това, че имам агент, още не означава, че ще публикуват книгата. Ако Мартин продаде романа, тогава ще празнуваме.
След един месец Мартин се обади и ме уведоми, че скоро ще бъда автор, чийто роман е публикуван. Когато казах на Сорая, тя се разпищя от радост.
Вечерта поканихме родителите й да отпразнуваме новината. Хала Джамила сготви кюфтета с бял ориз и бяло ферни. Просълзен, генералът каза, че се гордее с мен. След като си тръгнаха, ние със Сорая отворихме бутилка скъпо мерло, която бях купил на път към къщи — генералът не одобряваше жените да пият алкохол и Сорая избягваше да го прави пред него.
— Толкова се гордея с теб — каза тя, вдигайки чашата си към моята. — Кака също би се гордял.