— Знам — казах аз. Помислих си за баба и съжалих, че не е с нас.
По-късно тази нощ, след като Сорая заспа — от виното винаги я налягаше дрямка, — аз стоях на балкона и вдишвах дълбоко прохладния летен въздух. Мислех си за Рахим хан и неговата подкрепа в онази бележка, която ми прати, след като прочете първия ми разказ. Мислех си и за Хасан. Някой ден, ако е рекъл Аллах, ще станеш велик писател, бе казал веднъж той, и хората по цял свят ще четат твоите разкази. Толкова добрина имаше в живота ми. Толкова щастие. Питах се дали ги заслужавам.
Романът излезе през лятото на следващата 1989 г. и издателството ме прати на рекламно турне в пет града. Станах малка знаменитост в афганската общност. Това бе годината, когато руснаците приключиха изтеглянето си от Афганистан. Би трябвало да е славно време за афганистанците. Но вместо това войната продължи да бушува, само че вече между афганистанци — муджахидините срещу марионетното просъветско правителство на Наджибула — и към Пакистан продължаваха да текат потоци бежанци. През тази година дойде краят на Студената война, Берлинската стена падна. Беше годината на площад „Тянанмън“. Сред всичко това хората забравиха за Афганистан. И генерал Тахери, чиито надежди се бяха разбудили след оттеглянето на руснаците, отново започна да навива джобния си часовник.
През същата тази година аз и Сорая решихме, че е време да имаме дете.
Мисълта за бащинството разбуди у мен вихър от противоречиви чувства. Намирах я едновременно за страшна, ободряваща, потискаща и опияняваща. Питах се що за баща ще излезе от мен. Исках да бъда точно като баба, а, от друга страна, не исках по нищо да приличам на него.
Но мина цяла година без резултат. След всеки месечен цикъл Сорая ставаше все по-разочарована, нетърпелива и раздразнителна. Първоначалните тънки намеци на хала Джамила отстъпиха място на по-недвусмислени, като например: „Кога ще пея алаху на малкия си внук?“ Като типичен пущун генералът не задаваше въпроси — всеки въпрос би означавал, че допуска сексуални отношения между дъщеря си и чужд мъж, дори този мъж да е женен за нея повече от четири години. Но наостряше уши всеки път, когато хала Джамила почваше да ни говори за бебе.
— Понякога трябва малко време — казах на Сорая една вечер.
— Една година не е малко време, Амир! — отвърна тя с неприсъщ за нея остър тон. — Нещо не е наред, сигурна съм.
— Тогава да отидем на лекар.
Доктор Роузън, възпълен мъж със заоблено лице и дребни равни зъби, говореше с лек източноевропейски акцент, смътно напомнящ за славянските езици. Голямата му страст бяха влаковете — кабинетът му беше пълен с книги за историята на железниците, модели на локомотиви, картини с влакове, пътуващи по мостове през зелени хълмове. Над бюрото имаше табелка с надпис: ЖИВОТЪТ Е ВЛАК, КАЧВАЙТЕ СЕ.
Той ни изложи плана си. Най-напред щях да се прегледам аз.
— С мъжете е по-лесно — каза Роузън, потропвайки с пръсти по махагоновото си бюро. — Мъжката напоителна инсталация е като мъжкия ум: простичка, почти без изненади. Но пък при вас, дамите… хм, Господ здравата се е постарал при сътворението ви.
Запитах се дали пробутва тия приказки с инсталациите и сътворението на всички семейни двойки.
— Какъв късмет за нас — каза Сорая.
Доктор Роузън се разсмя. Смехът му бе твърде жизнерадостен, за да е искрен. Даде ми лабораторен формуляр и пластмасово бурканче, а на Сорая връчи заявка за стандартни тестове на кръвта. Стиснахме си ръцете.
— Добре дошли на борда — каза той и ни отпрати.
От моя страна всичко мина блестящо.
Следващите няколко месеца бяха една безкрайна поредица от изследвания за Сорая: основни телесни температури, кръвни проби за всички възможни хормони, анализи на урината, нещо, наречено „тест на маточния секрет“, ултразвук, пак кръвни проби и анализи на урината. Сорая бе подложена и на процедура, наречена „хистероскопия“ — доктор Роузън вкара в матката й оптична сонда и я огледа отвътре. Не откри нищо.
— Инсталацията е чиста — заяви той, сваляйки гумените ръкавици.
Искаше ми се да престане с тия изрази — не бяхме дошли при водопроводчик.
Когато тестовете приключиха, той заяви, че не може да си обясни защо нямаме деца. И случаят явно не бе чак толкова необичаен. Наричаше се „необяснимо безплодие“.
После дойде фазата на лечението. Изпробвахме лекарство, наречено „Кломифен“, и серия инжекции за Сорая. След като пак нямаше резултат, доктор Роузън ни препоръча оплождане ин витро. От здравните си осигурители обаче получихме любезно писмо, в което изразяваха съжаление, че не могат да покрият разходите.