Платихме с аванса за моя роман. Процедурата се оказа дълга, досадна, мъчителна и в крайна сметка безрезултатна. След като месеци наред бяхме висели из разни чакални, четейки списания от рода на „Добро домакинство“ и „Ридърс Дайджест“, след безброй хартиени болнични престилки и студени, стерилни стаи за прегледи, осветени от луминесцентни лампи, след многократното унижение да обсъждаме всяка подробност от сексуалния си живот с напълно непознати хора, след инжекциите, тестовете и даването на проби, отново се върнахме при доктор Роузън.
Седнал срещу нас, той потропа с пръсти по бюрото и за пръв път употреби думата „осиновяване“. На връщане Сорая плака в колата през цялото време.
През уикенда след последното ни посещение при доктор Роузън тя съобщи на родителите си. Седяхме на сгъваеми столове в задния двор на семейство Тахери, печахме пъстърва на скарата и пиехме дог от кисело мляко. Беше ранна мартенска привечер през 1991 г. Хала Джамила бе поляла розите и новите храсти орлови нокти и техният аромат се смесваше с миризмата на печена риба. Тя вече на два пъти бе посегнала да погали Сорая по косата с думите:
— Аллах знае най-добре, бачеам. Може да не е било писано.
Сорая упорито гледаше надолу към ръцете си. Знаех, че е уморена от всичко това.
— Лекарят каза, че можем да си осиновим дете — прошепна тя.
При тия думи генерал Тахери рязко врътна глава. Затвори капака на скарата.
— Тъй ли?
— Каза, че има такава възможност — добави Сорая.
У дома бяхме разговаряли за осиновяването. Сорая изпитваше противоречиви чувства.
— Знам, че е глупаво и може би суетно — каза ми тя, докато пътувахме към родителите й, — но не мога да се променя. Винаги съм мечтала да прегърна детето си и да знам, че моята кръв го е хранила девет месеца, да погледна един ден в очите му и с изненада да открия себе си или теб, да порасне и да има твоята или моята усмивка. Без това… лошо ли е, че си мисля така?
— Не — казах аз.
— Егоистична ли съм?
— Не, Сорая.
— Защото, ако наистина искаш…
— Не — казах аз. — Ако го направим, не бива да имаме никакви съмнения и трябва да сме съгласни и двамата. Иначе няма да е честно спрямо детето.
Тя облегна глава на стъклото и не продума до края на пътуването.
Сега генералът седна до нея.
— Бачеам, тая работа с… осиновяването… струва ми се, че не е за нас, афганистанците.
Сорая ме погледна уморено и въздъхна.
— Първо, децата порастват и искат да знаят кои са истинските им родители — продължи генералът. — Не можеш да ги упрекнеш. Понякога напускат дома, където години наред си се трепал да им осигуриш всичко необходимо, и отиват да търсят хората, които са им дали живот. Кръвта е могъщо нещо, бачеам, не го забравяй.
— Не ми се говори повече за това — каза Сорая.
— Само още едно ще ти кажа — настоя той. Личеше си, че започва да се разпалва; предстоеше ни да изслушаме поредната генералска реч. — Погледни Амир джан. Всички познавахме баща му. Знам кой е бил дядо му в Кабул, знам и за прадядо му. Ако искаш, мога да ти изредя цели поколения негови прадеди. Затова когато баща му — нека Аллах му дари покой — дойде на хастегари, аз не се поколебах. И повярвай ми, неговият баща не би склонил да поиска ръката ти, ако не знаеше от чий род си. Кръвта е могъщо нещо, бачеам, и когато осиновяваш дете, не знаеш чия кръв вкарваш в дома си. Виж, ако беше американка, нямаше да има значение. Тук хората се женят по любов, за род и фамилия изобщо не става въпрос. По същия начин осиновяват — стига детето да е здраво, всички са щастливи. Но ние сме афганистанци, бачеам.
— Рибата май е почти готова — каза Сорая.
Генерал Тахери се вгледа в очите й. Потупа я по коляното.
— Просто се радвай, че имаш здраве и добър съпруг.
— Ти какво мислиш, Амир джан? — попита хала Джамила.
Сложих чашата си на ръба, където от нейните саксии с мушката капеше вода.
— Мисля, че съм съгласен с генерал сахиб.
Успокоен, генералът кимна и се върна при скарата.
Всички си имахме причини да отхвърлим осиновяването. Сорая имаше свои, генералът също, а моята беше следната: може би някой или нещо искаше да ме лиши от бащинство заради онова, което бях сторил. Може би това бе моето заслужено наказание. Не е било писано, казваше хала Джамила. Или пък… било е писано да не стане.
Няколко месеца по-късно с аванса за втория ми роман платихме първоначалната вноска за една хубава викторианска къща на Бърнал Хайтс в Сан Франциско. Къщата имаше островърх покрив, лакирани дъсчени подове и малко дворче, завършващо с площадка за слънчеви бани и открито огнище. Генералът ми помогна да освежа площадката и да боядисам стените. Хала Джамила се вайка почти половин час за нашето заминаване, тъй като смяташе, че точно в момента Сорая се нуждае най-много от любов и подкрепа, без да разбира, че именно нейното добронамерено, но потискащо съчувствие кара дъщеря й да се отдръпне.