Понякога, докато Сорая спеше до мен, аз лежах буден и слушах как мрежестата врата скърца от вятъра, как свирят щурците на двора. И почти осезаемо чувствах пустотата в утробата на Сорая като някаква жива, дишаща твар. Тази пустота се беше промъкнала в брака ни, в нашия смях, в любовта ни. И късно нощем, в притъмнялата стая, усещах как се надига от Сорая и застава помежду ни. Как спи между нас. Като новородено дете.
14
Юни 2001 г.
Оставих телефонната слушалка и дълго време я гледах. Едва след като Афлатун се разлая и ме стресна, осъзнах колко тихо е станало в стаята. Сорая бе намалила звука на телевизора.
— Виждаш ми се бледен, Амир — обади се тя откъм канапето, което родителите й ни бяха подарили за първия апартамент.
Лежеше, заровила крака под протърканите възглавници и притиснала върху гърдите си главата на Афлатун. Гледаше разсеяно някакво предаване по Пи Би Ес за съдбата на вълците в Минесота и същевременно проверяваше съчинения от летния курс — вече от шест години преподаваше в едно и също училище. Надигна се и Афлатун скочи от канапето. Генералът бе дал това име на нашия кокер-шпаньол — Афлатун, както се произнася на фарси Платон, защото твърдеше, че ако се вгледаш по-задълго в лъскавите му черни очи, ще бъдеш готов да се закълнеш, че съзираш мъдри мисли.
Под брадичката на Сорая вече имаше едва забележима възглавничка. Изминалите десет години бяха позаоблили извивките на бедрата й, а в черната й коса се мяркаха пепеляви нишки. Но тя все още имаше лице на принцеса с вежди като летяща птица и елегантно извит нос като буква от старинен арабски ръкопис.
— Виждаш ми се бледен — повтори тя и остави купчината съчинения на масата.
— Трябва да замина за Пакистан.
Сорая се изправи.
— За Пакистан?
— Рахим хан е много болен.
При тия думи невидим юмрук стегна сърцето ми.
— Някогашният делови съдружник на кака?
Сорая не познаваше лично Рахим хан, но й бях разказвал за него. Кимнах.
— О — каза тя. — Толкова съжалявам, Амир.
— С него бяхме много близки — добавих аз. — В детството ми той беше първият възрастен, когото приех като приятел.
Отново видях как Рахим хан и баба пият чай в кабинета, после пушат до прозореца, а откъм градината долита вятър с аромат на шипки и полюшва двете струйки дим.
— Помня, казвал си ми — отвърна Сорая. Помълча. — Колко време ще отсъстваш?
— Не знам. Той иска да ме види.
— А дали е…
— Да, безопасно е. Всичко ще бъде наред, Сорая. — Отговарях на въпроса, който бе искала да зададе през цялото време. След петнайсет години брак умеехме да четем мислите си. — Излизам да се поразходя.
— Да дойда ли с теб?
— Не, предпочитам да бъда сам.
Подкарах към Голдън Гейт Парк, спрях колата и тръгнах покрай езерото Спрекълс. Беше чудесен неделен следобед, слънчевите лъчи искряха по водата, където плаваха десетки миниатюрни платноходки, тласкани от свежия вятър на Сан Франциско. Седнах на една пейка и загледах как някакъв мъж хвърля топка на сина си и го учи да не я мята странично, а през рамо. Вдигнах очи и видях в небето две хвърчила, червени, с дълги сини опашки. Те се рееха високо над дърветата и вятърните мелници в западните покрайнини на парка.
Мислех си за нещо, което Рахим хан подхвърли в самия край на разговора. Казано мимоходом, сякаш между другото. Затворих очи и го видях в другия край на пращящата телефонна линия, видях го с леко разтворени устни и склонена настрани глава. И отново нещо в бездънните му черни очи намекна за неизречена тайна между нас. Ала сега знаех, че знае. През всичките тия години подозренията ми бяха верни. Той знаеше за Асеф, за хвърчилото, за парите, за часовника със стрелки като светкавици. Знаеше открай време.
Ела. Има начин отново да бъдем добри, бе казал по телефона Рахим хан точно преди да затвори. Каза го мимоходом, сякаш между другото.
Начин отново да бъдем добри.
Когато се прибрах, Сорая говореше с майка си по телефона.
— Няма да се бави много, мамо. Седмица, може би две… Да, ти и татко можете да дойдете при мен…