— Войната свърши, Хасан — казах аз. — Ще има мир и щастие, и спокойствие. Край на ракетите, край на убийствата, край на погребенията!
Но той само изключи радиото и попита дали искам нещо, преди да си легне.
Няколко седмици по-късно талибаните забраниха пускането на хвърчила. А след две години, през 1998-а, избиха хазарите в Мазари-Шариф.
17
Рахим хан бавно размърда кръстосаните си крака и се облегна на голата стена с пресметливите, плахи движения на човек, за когото всяко помръдване означава нов изблик на болка. Навън ревеше магаре, някой крещеше нещо на урду. Слънцето клонеше към залез, червените му лъчи струяха в пролуките между порутените сгради.
Отново ме порази чудовищната същност на онова, което бях сторил през онази зима и следващото лято. Имената кънтяха в главата ми: Хасан, Сухраб, Али, Фарзана и Санобар. Да чуя как Рахим хан изрича името на Али, бе като да намеря стара, прашна музикална кутийка, която не е отваряна от години. Мелодията се раздаде веднага: Кого изяде днес, Бабалу? Кого изяде, тесноок Бабалу? Помъчих се да прогоня спомена за застиналото лице на Али, да видя наистина спокойните му очи, но времето може да бъде алчно — понякога то прибира всички подробности само за себе си.
— Хасан още ли живее в онази къща? — попитах аз.
Рахим хан вдигна чаената чаша към съсухрените си устни и отпи глътка. После извади от вътрешния джоб на сакото си плик и ми го подаде.
— За теб.
Разкъсах запечатания плик. Вътре намерих полароидна снимка и сгънато писмо. Гледах снимката цяла минута.
Пред порта от ковано желязо стояха момченце и висок мъж с бял тюрбан и чапан на зелени ивици. Слънчевите лъчи падаха косо отляво, хвърляйки сянка върху половината му кръгло лице. Момченцето присвиваше очи и се усмихваше към обектива, разкривайки два липсващи предни зъба. Дори на снимка мъжът с чапана излъчваше усещане за увереност и спокойствие. Личеше по стойката му — леко разкрачен, с кръстосани на гърдите ръце, с отметната срещу слънцето глава. И най-вече по усмивката. Гледайки снимката, човек би си казал, че за този мъж светът е хубаво място. Рахим хан имаше право: бих го познал веднага, ако се срещнехме на улицата. Момченцето стоеше босо, прегърнало с една ръка бедрото на баща си, и подпираше глава на кръста му. То също присвиваше очи и се усмихваше.
Разгънах писмото. Беше написано на фарси. Нямаше нито пропуснати точки, нито грешки, а почеркът беше почти по детински спретнат. Зачетох:
„В името на Аллах, всеблагия и всемилостивия,
Амир ага, приеми най-дълбоките ми почитания.
Фарзана джан, Сухраб и аз се молим това писмо да те завари в добро здраве и озарен от милостта на Аллах. Моля те, предай най-сърдечните ми благодарности на Рахим хан сахиб, че се е погрижил то да стигне до теб. Надявам се някой ден да държа в ръцете си твоето писмо и да чета за твоя живот в Америка. Може би дори една твоя снимка ще напълни очите ми. Много съм разказвал за теб на Фарзана джан и Сухраб, как израснахме заедно, как играехме и тичахме по улиците. Те се смеят, като слушат какви поразии вършехме!
Амир ага, уви, Афганистан от твоята младост отдавна е мъртъв. Добрината напусна земята ни и човек не може да се спаси от убийствата. Непрестанни убийства. В Кабул страхът е навсякъде, по улиците, на стадиона, из пазарите, той е част от живота ни тук, Амир ага. Диваците, които управляват нашия уатан, не дават пет пари за човечността. Онзи ден придружих Фарзана джан до пазара да купи картофи и наан. Тя попита търговеца колко струват картофите, но той не я чу, мисля, че беше глух. Тогава тя повиши глас и изведнъж един млад талибан дотича и я удари през краката с тоягата си. Удари я толкова силно, че тя падна. Крещеше и я ругаеше, казвайки, че Министерството на порока и добродетелта не разрешава на жените да говорят високо. След това дни наред на крака й имаше грамадна виолетова синина, но какво можех да направя, освен да стоя и да гледам как бият жена ми? Ако се бях опитал да се боря, онова псе на драго сърце щеше да ми тегли куршума! Тогава какво щеше да стане с моя Сухраб? Улиците вече са пълни с гладни сираци и всеки ден благодаря на Аллах, че съм жив не защото ме е страх от смъртта, а защото жена ми има съпруг и синът ми не е сирак.
Иска ми се да видиш Сухраб. Той е добро момче. Рахим хан сахиб и аз го научихме да чете и да пише, та да не порасне глупав като баща си. А как само стреля с прашката! Понякога го извеждам из Кабул и му купувам бонбони. На Шар-е-нау все още има човек с маймунка и ако минем край него, плащам му да накара маймунката да танцува за Сухраб. Да го видиш само как се смее! Двамата често се качваме до гробището на хълма. Помниш ли как някога сядахме под нара и четяхме «Шах-наме»? Жегите пресушиха хълма и дървото не е давало плод от години, но ние със Сухраб все още сядаме на сянка под него и аз му чета от «Шах-наме». Едва ли има смисъл да ти казвам, че любимата му част е онази за неговия съименник, срещата на Рустам и Сухраб. Скоро ще може да си чете сам. Аз съм много горд и много щастлив баща.