Амир ага, Рахим хан сахиб е много болен. Кашля по цял ден и когато бърше устни, виждам кръв по ръкава му. Много е отслабнал и ми се ще да хапва поне мъничко, когато Фарзана джан му сготви шорва или ориз. Но той едва докосва храната, а ми се струва, че и това прави само за да не оскърби Фарзана джан. Толкова се тревожа за този скъп човек, че се моля за него всеки ден. След няколко дни той заминава за Пакистан да се прегледа при тамошните доктори и, иншалла, дано се върне с добри новини. Но сърцето ми се тревожи за него. Ние с Фарзана джан казахме на малкия Сухраб, че Рахим хан сахиб ще оздравее. Какво друго да сторим? Той е само на десет години и го обожава. Толкова се сближиха. По-рано Рахим хан сахиб често го водеше на пазара да му купува балони и бисквити, но вече е твърде слаб за това.
Напоследък много сънувам, Амир ага. Някои сънища са кошмари, например обесени тела, гниещи на стадион с окървавена трева. Събуждам се от тях задъхан и облян в пот. По-често обаче сънувам хубави неща, хвала на Аллах за това. Сънувам, че Рахим хан сахиб ще оздравее. Сънувам, че синът ми ще порасне добър, свободен и важен човек. Сънувам, че цветята лаула отново ще разцъфнат по улиците на Кабул, а в чайните ще звучи музика и из небето ще летят хвърчила. И сънувам, че някой ден ти ще се върнеш в Кабул, за да посетиш отново земята на нашето детство. Ако го направиш, ще завариш да те чака стар и верен приятел.
Дано Аллах бъде винаги с теб.
Прочетох писмото два пъти. Сгънах листовете и пак се вгледах задълго в снимката. После я прибрах в джоба си заедно с писмото и попитах:
— Как е той?
— Това писмо беше написано преди шест месеца, няколко дни преди да замина за Пакистан — отговори Рахим хан. — Снимката направих в деня, преди да потегля. Един месец след като пристигнах в Пешавар, по телефона ми се обади един съсед от Кабул. Ето какво ми разказа. Скоро след моето заминаване плъзнал слух, че някакво хазарско семейство се шири в голяма къща в Уазир Акбар хан, или поне така твърдели талибаните. Двама талибански служители дошли да проверят и разпитали Хасан. Когато им казал, че живее с мен, те го обвинили в лъжа, макар че мнозина от съседите потвърдили, включително и онзи, който ми се обади. Талибаните рекли, че е лъжец и крадец като всички хазари, и му заповядали до залез слънце да изведе семейството си от къщата. Хасан възразил. Но моят съсед разправяше, че талибаните гледали голямата къща като… как го рече? Да, като вълци пред стадо овце. Казали на Хасан, че ще се нанесат вътре, уж да я пазят, докато се върна. Хасан пак възразил. Тогава го извели на улицата…
— Не — прошепнах аз.
— … заповядали му да коленичи…
— Не. Аллах, не.
— … и го застреляли в тила.
— Не.
— Фарзана изскочила с писъци и се нахвърлила върху тях…
— Не.
— … застреляли и нея. По-късно твърдели, че било при самозащита.
Можех само да шепна отново и отново:
— Не. Не. Не.
Мислите ми непрестанно се връщаха към онзи ден в болничната стая през 1974 г., веднага след като оперираха заешката устна на Хасан. Баба, Рахим хан и аз се бяхме събрали около леглото му и го гледахме как проучва с огледалце новата си устна. Сега всички от онази стая бяха мъртви или скоро щяха да бъдат. Освен мен.
После в мислите си видях още нещо: мъж с жилетка „рибена кост“ притиска дулото на автомата си към тила на Хасан. Гърмежът отеква из улицата пред бащиния ми дом. Хасан рухва на асфалта и неговият живот, изпълнен с безрезервна преданост, отлита от него по вятъра като хвърчилата, които някога гонеше.
— Талибаните се настанили в къщата — продължи Рахим хан. — Твърдели, че са прогонили нарушител на закона. Убийствата на Хасан и Фарзана били оправдани като самозащита. Никой не посмял да каже и дума. Най-вече от страх пред талибаните, предполагам. Но, така или иначе, никой не би рискувал заради двама слуги хазари.
— Какво е станало със Сухраб? — попитах аз.
Чувствах се уморен, опустошен. Нов пристъп на кашлица разтърси Рахим хан. Когато най-сетне вдигна поглед към мен, лицето му бе пламнало, а очите кръвясали.
— Чух, че бил в сиропиталище някъде в Картех сех. Амир джан…