Той пак се разкашля. Когато спря, изглеждаше много по-стар, отколкото преди минути, сякаш всеки пристъп го състаряваше.
— Амир джан, повиках те, защото исках да те видя, преди да умра, но това не е всичко.
Мълчах. Мисля, че вече знаех какво ще ми каже.
— Искам да отидеш в Кабул — каза той. — Искам да доведеш Сухраб тук.
Помъчих се да намеря подходящите думи. Едва бях успял да преглътна факта, че Хасан е мъртъв.
— Моля те, чуй ме. Познавам едно американско семейство тук, в Пешавар, Томас и Бети Колдуел. Християни са и имат малка благотворителна организация, която поддържат с частни дарения. Подслоняват и хранят афганистански деца, загубили родителите си. Видях заведението. То е чисто и безопасно, за децата се полагат грижи, а мистър и мисис Колдуел са добри хора. Те вече ми казаха, че Сухраб ще е добре дошъл в техния дом и…
— Рахим хан, не говориш сериозно.
— Децата са крехки, Амир джан. Кабул вече е пълен с осакатени деца и не искам Сухраб да стане като тях.
— Рахим хан, не искам да ходя в Кабул — казах аз. — Не мога!
— Сухраб е даровито момче. Можем да му дадем нов живот тук, нова надежда сред хора, които ще го обичат. Томас ага е добър човек, а Бети ханъм е толкова мила, трябва да видиш как се отнася с онези сираци.
— Защо аз? Защо не платиш на някого да отиде? Ако е до парите, мога да платя аз.
— Не е до парите, Амир! — изрева Рахим хан. — Аз съм на смъртно легло и не позволявам да ме обиждаш! Никога не ми е било до парите, знаеш го. А защо ти? Мисля, че и двамата знаем защо трябва да си ти, нали?
Не исках да разбера последната забележка, но я разбрах. Дори прекалено добре.
— Аз имам съпруга в Америка, имам дом, кариера и семейство. Кабул е опасно място, знаеш това, а искаш от мен да рискувам всичко заради…
Не довърших.
— Знаеш ли — каза Рахим хан, — веднъж, докато те нямаше, баща ти и аз разговаряхме. Сигурно помниш колко се тревожеше за теб по онова време. Спомням си как ми каза: „Рахим, от момче, което не може да се защити, ще порасне мъж, неспособен да се пребори за каквото и да било.“ Питам се наистина ли си станал такъв.
Наведох глава.
— Това, за което те моля — изрече тържествено той, — е да изпълниш предсмъртното желание на един старец.
С тия думи той залагаше всичко на карта. Хвърляше най-силния си коз. Или поне така си мислех тогава. Думите му увиснаха в пустотата между нас, но той поне знаеше какво да каже. А аз, макар да бях писател, все още търсех точните думи. Накрая изрекох:
— Може баба да е бил прав.
— Съжалявам, че мислиш така, Амир.
Не смеех да го погледна.
— А ти не си ли на същото мнение?
— Ако бях, нямаше да те повикам тук.
Разсеяно опипвах венчалната си халка.
— Винаги си ме оценявал твърде високо, Рахим хан.
— А ти винаги си бил твърде строг към себе си. — Той се поколеба. — Но има и още нещо. Нещо, което не знаеш.
— Моля те, Рахим хан…
— Санобар не беше първата жена на Али.
Този път вдигнах очи.
— Преди това той беше женен за хазарка от област Джагори. Много преди да се родиш. След три години тя го напусна бездетна и си взе нов мъж в Хост. От него роди три дъщери. Това се опитвам да ти кажа.
Започнах да виждам накъде бие. Но не исках да чуя останалото. Имах си хубав живот в Калифорния, красива викторианска къща с островърх покрив, добър брак, многообещаваща писателска кариера, тъстът и тъщата ме обичаха. Не ми трябваха тия неприятности.
— Али беше безплоден — каза Рахим хан.
— Не, не е бил. Той и Санобар си имаха Хасан, нали? Хасан беше тяхно дете…
— Не, не беше — каза Рахим хан.
— Да, тяхно дете беше!
— Не, не беше, Амир.
— Тогава кой…
— Мисля, че знаеш кой.
Почувствах се като човек, който пада надолу по стръмна скала, вкопчва се в храсти и трънаци, но не намира опора. Стаята подскачаше, люшкаше се насам-натам.
— Хасан знаеше ли? — избъбрих аз с устни, които сякаш не бяха мои.
Рахим хан затвори очи. Поклати глава.
— Мръсници — прошепнах аз. Изправих се и изкрещях: — Проклети мръсници! Всички сте гадни лъжци и негодници!
— Седни, моля те — каза Рахим хан.
— Как можахте да скриете това от мен? — изревах аз. — От него?
— Моля те, помисли си, Амир джан. Положението беше позорно. Хората щяха да се разприказват. По онова време честта беше всичко за един мъж и ако тръгнеха клюки… Не можехме да кажем на никого, навярно разбираш.
Той посегна към мен, но аз отблъснах ръката му. Тръгнах към вратата.
— Амир джан, моля те, не си тръгвай.
Отворих вратата и се обърнах към него.
— Защо? Какво би могъл да ми кажеш? На трийсет и осем години съм, а току-що научих, че целият ми живот е една голяма, проклета лъжа! Какво могат да променят думите ти? Нищо. Нищо, по дяволите!