Съжалявах, че Рахим хан ме бе повикал. Съжалявах, че не ме остави да живея в неведение. Но той ме повика. И онова, което ми разкри, промени всичко. Накара ме да осъзная, че целият мой живот, много преди зимата на 1975 г., още по времето, когато пеещата хазарка още ме е кърмила, е представлявал една безкрайна верига от лъжи, предателства и тайни.
Има начин отново да бъдем добри, бе казал той. Начин да разкъсаме веригата.
Чрез едно малко момче. Един сирак. Синът на Хасан. Някъде в Кабул.
Докато пътувах с рикшата обратно към дома на Рахим хан, аз си припомних какво бе казал баба: моят проблем е, че винаги се намира кой да се бие вместо мен. Сега бях на трийсет и осем. Косата ми оредяваше, започваше да се прошарва, а напоследък забелязвах и ситни бръчици край ъгълчетата на очите си. Бях по-стар, но може би не прекалено, за да застана сам срещу злото. Баба бе излъгал за много неща, но не и за това.
Отново погледнах кръглото лице върху снимката, огряно от слънцето. Лицето на моя брат. Някога Хасан ме обичаше така, както никой друг. Вече го нямаше, но частица от него все още живееше. Тя беше в Кабул.
Чакаше.
Заварих Рахим хан да се моли в ъгъла на стаята. Виждах го като неясен силует, който се кланяше на изток срещу кървавото небе. Изчаках го да приключи с молитвата.
После му казах, че отивам в Кабул. Казах му утре сутрин да се обади на семейство Колдуел.
— Ще се моля за теб, Амир джан — рече той.
19
Отново ми призляваше в колата. Докато минем надупчената от куршуми табела с надпис ПРОХОДЪТ КИБЕР ВИ ПОЗДРАВЯВА, устата ми взе да се пълни със слюнка. В стомаха ми нещо кипеше и се въртеше. Шофьорът Фарид ми хвърли хладен поглед. В очите му нямаше съчувствие.
— Може ли да свалим стъклото? — попитах аз.
Той запали цигара и я пъхна между двата оцелели пръста на лявата си ръка, с която държеше волана. Приведе се напред, без да откъсва черните си очи от пътя, взе отверка от пода между краката си и ми я подаде. Пъхнах я в дупката на мястото на лостчето за сваляне на стъклото и я завъртях.
Фарид ми хвърли още един презрителен поглед, сега изпълнен и с едва сдържано раздразнение, и продължи да пуши. Не бе изрекъл и десетина думи, откакто потеглихме от крепостта Джамруд.
— Ташакор — измънках аз.
Подадох глава през прозореца и хладният следобеден въздух облъхна лицето ми. Пътуването през прохода Кибер, където пътят лъкатушеше сред сипеи и варовикови канари, беше точно както го помнех — през 1974 г. двамата с баба бяхме минали оттам. Пустите внушителни планини, увенчани с остри зъбери, се извисяваха над дълбоки клисури. По хребетите стърчаха древни крепости с порутени кирпичени стени. Мъчех се да прикова поглед към заснежения Хиндукуш на север, но всеки път щом стомахът ми вземеше да се успокоява, джипът правеше нов остър завой, надигайки поредната вълна в стомаха ми.
— Опитай с лимон.
— Какво?
— Лимон — повтори Фарид. — Против прилошаване. По този маршрут винаги си нося лимони.
— Не, благодаря.
От самата мисъл да прибавя в стомаха си нова киселина ми призля още повече. Фарид се изсмя презрително.
— Е, не е модерна измишльотина като американските хапчета, просто изпитан лек, знам го от майка си.
Вече съжалявах, че съм пропуснал шанса да подобря отношенията ни.
— В такъв случай сигурно трябва да ми дадеш едно резенче.
Той взе от задната седалка книжна торба и измъкна отвътре половин лимон. Отхапах, изчаках няколко минути и излъгах:
— Прав беше, поолекна ми.
Като афганистанец знаех, че е по-добре да страдаш, отколкото да проявиш неучтивост.
— Старо средство, не ти трябват модерни лекарства — заяви той.
Гласът му звучеше едва ли не враждебно. Той тръсна пепелта от цигарата и хвърли доволен поглед в огледалцето. Беше таджик — мършав, смугъл мъж с обветрено лице, тесни рамене и дълга шия с щръкнала адамова ябълка, която се подаваше изпод брадата му само когато извръщаше глава. Облечен бе почти като мен, макар че навярно би трябвало всъщност да кажа обратното: грубо вълнено одеяло, наметнато върху сив пирхан-шумбан, и елек. На главата си носеше кафяв пакол, килнат настрани като този на таджикския герой Ахмад шах Масуд, наричан от тях „Лъва на Панджар“.
Рахим хан ме бе запознал с Фарид в Пешавар. Каза ми, че е на двайсет и девет, макар че недоверчивото му сбръчкано лице изглеждаше поне с двайсет години по-възрастно. Бил роден в Мазари-Шариф и живял там до десетата си година, когато се преместили в Джелалабад. На четиринайсет Фарид се включил заедно с баща си в джихада срещу шоравите. Две години се сражавали в долината на Панджар, докато един ден картечен залп от хеликоптер разкъсал баща му на парчета. Фарид имал две съпруги и пет деца. Били седем, обясни Рахим хан с печална усмивка, но преди няколко години загубил двете най-малки момичета при взрив на противопехотна мина в покрайнините на Джелалабад. Същата експлозия откъснала всички пръсти на единия му крак и три пръста от лявата му ръка. След това се преселил с жените и децата си в Пешавар.