Рахим хан ме бе предупредил да не очаквам в Афганистан топло посрещане от онези, които са останали да се сражават.
— Съжалявам за баща ти — казах аз. — Съжалявам за двете ти дъщери и за ръката ти.
— Това не значи нищо за мен — отсече той. Тръсна глава. — И изобщо за какво си дошъл? Да продадеш бащините си имоти? Да прибереш парите и да избягаш обратно при майка си в Америка?
— Майка ми е умряла при раждането ми — казах аз.
Той въздъхна и мълчаливо запали нова цигара.
— Спри.
— Какво?
— Спри, по дяволите — казах аз. — Ще повърна.
И се изтърсих от кабината, докато джипът спираше върху крайпътния чакъл.
Късно следобед напечените от слънцето зъбери и голите скали на прохода отстъпиха място на по-зелен селски пейзаж. Слизахме към Ландихана. Навлязохме в Афганистан през Торхам. Крайпътните борове ми се сториха по-малко, отколкото ги помнех, много от тях бяха изсъхнали, но бе приятно отново да видя дървета след мъчителното пътуване през Кибер. Наближавахме Джелалабад, където Фарид имаше брат, при когото щяхме да пренощуваме.
Слънцето още не бе залязло, когато влязохме в града, известен някога с плодовете и топлия си климат. Фарид караше покрай сградите и каменните къщи в центъра. Нямаше толкова палми, колкото помнех, а някои от зданията се бяха превърнали в стърчащи самотни стени или безформени купища кирпич.
Фарид зави по тесен черен път и спря джипа до една пресъхнала вада. Слязох долу, разкърших се и дълбоко си поех дъх. Някога вятърът долиташе откъм напоените равнини около Джелалабад, където селяните отглеждаха захарна тръстика, и изпълваше въздуха над града със сладък аромат. Затворих очи и потърсих сладостта. Не я открих.
— Да вървим — подкани ме нетърпеливо Фарид.
Тръгнахме по неравния път покрай няколко изсъхнали тополи и редица порутени глинени стени. Пред една разнебитена едноетажна къща Фарид спря и почука на дъсчената врата.
Отвътре надникна млада жена с морско зелени очи и бяла забрадка около лицето. Най-напред зърна мен и трепна, после видя Фарид и очите й грейнаха.
— Селам алейкум, кака Фарид!
— Селам, Мариам джан — отвърна Фарид и й предложи нещо, което ми бе отказвал през целия ден: сърдечна усмивка. Целуна я по челото.
Младата жена ни стори път и ме изгледа с лека боязън, докато влизах след Фарид в малката къща.
Кирпиченият таван беше нисък, глинените стени съвсем голи и единствената светлина идваше от два фенера, закачени в ъгъла. Събухме си обувките и прекрачихме върху сламената рогозка, която покриваше пода. До едната стена три млади момчета седяха с кръстосани крака на дюшек, покрит с разръфано одеяло. Висок брадат мъж с широки плещи стана да ни посрещне. Двамата с Фарид се прегърнаха и разцелуваха. Фарид ми го представи с името Уахид, негов по-голям брат.
— Човекът е от Америка — каза той на Уахид, сочейки с палец към мен.
После ни остави и отиде да поздрави момчетата.
Уахид ме настани до стената срещу децата, които бяха нападнали Фарид и се катереха по раменете му. Въпреки възраженията ми Уахид нареди на едното момче да донесе одеяло, та да седна по-удобно на пода, и помоли Мариам да ми налее чай. Попита за пътуването от Пешавар през прохода Кибер.
— Дано да не сте се натъкнали на доздове — каза той. Проходът бе печално известен както с лошия път, така и с бандитите, които използваха терена, за да ограбват пътниците. Преди да отговоря, Уахид ми намигна и добави на висок глас: — Естествено, никой дозд няма да си губи времето за толкова грозна кола като тая на брат ми.
Фарид повали най-малкото момче на пода и го погъделичка по ребрата със здравата си ръка. Хлапето взе да се кикоти и да рита.
— Аз поне имам кола — изпъшка Фарид. — А твоето магаре как е напоследък?
— Вози по-добре от колата ти.
— Магаре магарето разпознава — моментално отвърна Фарид.
Двамата се разсмяха, разсмях се и аз. Откъм съседната стая дочух женски гласове. От мястото си виждах половината стая. Мариам и една по-възрастна жена с кафяв хиджаб — навярно майка й — разговаряха тихо и наливаха чай от котле в чайника.
— Какво работиш в Америка, Амир ага? — попита Уахид.
— Писател съм — казах аз.
Стори ми се, че чух как Фарид тихичко се изкиска.
— Писател? — повтори Уахид, явно впечатлен. — Пишеш ли за Афганистан?
— Е, писал съм — казах аз. — Но не в момента.
Последният ми роман „Сезонът на пепелта“ разказваше за университетски преподавател, който тръгва с циганско племе, след като заварва жена си в леглото с един от своите студенти. Не беше лоша книга. Някои рецензенти я нарекоха „добра“, а един дори използва думата „увлекателна“. Но изведнъж ме хвана срам от нея. Надявах се Уахид да не попита за какво се разказва.