— Може би трябва пак да напишеш за Афганистан — каза той. — Да разкажеш на целия свят какво вършат талибаните със страната ни.
— Ами, аз… аз не съм точно от тия писатели.
— Ооо. — Уахид кимна и леко се изчерви. — Ти си знаеш най-добре, разбира се. Не е моя работа да те съветвам…
Точно тогава Мариам и другата жена влязоха в стаята с две чашки и чайник върху малък поднос. Почтително се изправих, притиснах ръка към гърдите си, наведох глава и казах:
— Селам алейкум.
Жената, която бе повдигнала хиджаба, за да закрие долната част на лицето си, също сведе глава.
— Селам — отвърна тя с едва доловим глас.
Изобщо не се погледнахме в очите. Тя наля чая, докато стоях прав. После остави димящата чаша пред мен и напусна стаята, без да издаде нито звук с босите си нозе. Седнах и отпих от силния черен чай. Най-сетне Уахид наруши дългото мълчание.
— Е, какво те води в Афганистан?
— Какво ги води всички в Афганистан, скъпи братко — намеси се Фарид.
Говореше на Уахид, но не откъсваше от мен презрителния си поглед.
— Бас! — повиши глас Уахид.
— Все едно и също — продължи Фарид. — Да продадат тази земя, да продадат онази къща, да приберат парите и да избягат като плъхове. Да се върнат в Америка и да похарчат парите за семейна почивка в Мексико.
— Фарид! — изрева Уахид. Децата подскочиха, дори Фарид трепна. — Забрави ли що е приличие? Това е моят дом! Амир ага е мой гост тази вечер и няма да ти позволя да ме позориш така!
Фарид отвори уста да проговори, но размисли и се въздържа. Облегна се на стената, тихичко промърмори нещо и преметна осакатения си крак върху здравия. Не откъсваше от мен обвинителен поглед.
— Прости ни, Амир ага — каза Уахид. — Още от детство езикът му е бил по-бърз от главата.
— Всъщност вината е моя — отвърнах аз, опитвайки се да се усмихна под втренчения поглед на Фарид. — Не се обиждам. Трябваше да му обясня за какво съм дошъл в Афганистан. Не дойдох да продавам имоти. Отивам в Кабул да търся едно момче.
— Едно момче — повтори Уахид.
— Да.
Извадих снимката от джоба на ризата си. Лицето на Хасан отново разчопли в душата ми прясната рана от вестта за неговата смърт. С усилие извърнах очи. Подадох снимката на Уахид. Той я огледа. Завъртя поглед към мен, после отново към нея.
— Това момче ли?
Кимнах.
— Хазарче ли е?
— Да.
— Какво означава то за теб?
— Баща му означаваше много за мен. Той е мъжът от снимката. Сега е мъртъв.
Уахид примига.
— Бил ти е приятел?
Инстинктът ме подтикваше да отговоря „да“, сякаш дълбоко в душата си аз също исках да скрия тайната на баба. Но вече се бяха натрупали твърде много лъжи.
— Той ми беше полубрат. — Преглътнах с усилие. Добавих: — Незаконен син на баща ми.
Смутено завъртях чаената чаша. Опипах дружката.
— Не исках да те притеснявам.
— Не ме притесняваш — казах аз.
— Какво ще правиш с момчето?
— Ще го отведа в Пешавар. Там има хора, които ще се погрижат за него.
Уахид върна снимката и положи тежката си ръка на рамото ми.
— Ти си благороден човек, Амир ага. Истински афганистанец.
Едва не се свих като от плесница.
— Горд съм да те приема тази вечер в дома си — каза Уахид.
Благодарих му и крадешком хвърлих поглед към Фарид. Той бе навел глава и опипваше разръфания край на рогозката.
След малко Мариам и майка й донесоха две паници гореща зеленчукова шорва и две питки хляб.
— Съжалявам, че не можем да ви предложим месо — каза Уахид. — Сега само талибаните могат да си го позволят.
— Шорвата ми се струва чудесна — отвърнах аз.
И наистина беше така. Предложих на него и на децата, но Уахид заяви, че семейството е вечеряло, преди да дойдем. Двамата с Фарид запретнахме ръкави, натопихме хляба в шорвата и се захванахме да ядем с ръце.
Докато се хранех, забелязах, че момчетата на Фарид — и трите мършави, с мърляви лица и късо подстригани кестеняви коси под калпачетата — хвърлят крадешком погледи към дигиталния ми часовник. Най-малкото прошепна нещо на брат си. Братът кимна, без да откъсва очи от часовника ми. Най-голямото момче — трябва да беше на дванайсет — се люшкаше напред-назад, приковало поглед към китката ми. След като се нахраних и Мариам ми поля от делвата да си измия ръцете, аз помолих Уахид за разрешение да дам на децата подарък. Той отказа, но когато настоях, неохотно склони. Разкопчах часовника и го подадох на най-малкото момче. То плахо измънка: