Докато потегляхме, погледнах в страничното огледало. Обкръжен от децата, Уахид стоеше сред облака прах, вдигнат от джипа. Хрумна ми, че в един друг свят тия деца нямаше да са толкова гладни, че да не хукнат след колата.
По-рано тази сутрин, когато никой не ме гледаше, извърших нещо, което бях направил и преди двайсет и шест години. Пъхнах под един дюшек шепа смачкани банкноти.
20
Фарид ме бе предупредил. Недвусмислено. Но се оказа, че напразно си е хабил приказките.
Карахме по осеяното с дупки като кратери шосе, лъкатушещо от Джелалабад към Кабул. За последен път бях минал оттук в обратна посока, скрит под брезента на един разнебитен камион. Баба едва не бе загинал от куршума на пеещ и надрусан руски офицер. През онази нощ му бях толкова сърдит, толкова се изплаших… и в крайна сметка толкова се гордеех с него. Пътят от Кабул до Джелалабад, убийствено неравен и криволичещ между канарите, бе съвсем разнебитен от двете войни. Преди двайсет години бях видял със собствените си очи част от първата война. Около пътя се нижеха мрачни спомени за нея: обгорели корпуси на съветски танкове, преобърнати и ръждясали военни камиони, смачкан руски автомобил на дъното на дълбока пропаст. Втората война бях гледал само по телевизията. А сега я виждах през очите на Фарид.
Лъкатушейки без усилие покрай дупките по разбития път, той се чувстваше като риба във вода. След нощувката при Уахид бе станал много по-приказлив. Сложи ме да седна отпред до него и ме гледаше, когато говорех. Веднъж-дваж дори се усмихна. Държейки волана с осакатената си ръка, той сочеше крайпътните кирпичени селца, където някога имал познати. Сега повечето били мъртви или някъде из бежанските лагери в Пакистан.
— Понякога мъртвите имат по-голям късмет — добави той.
Посочи ми обгорелите руини от едно селце. Сега там стърчаха само няколко почернели стени. До една от тях спеше куче.
— Някога имах приятел тук — каза Фарид. — Беше голям майстор, поправяше велосипеди. И на барабаните беше факир. Талибаните го убиха заедно със семейството му и подпалиха селото.
Отминахме опожареното село, а кучето не помръдна.
Някога пътуването от Джелалабад до Кабул отнемаше два часа, може би малко повече. На нас с Фарид ни трябваха над четири часа. А когато пристигнахме… Фарид ме предупреди малко след като минахме язовира при Махипар.
— Кабул не е какъвто го помниш — каза той.
— Чувал съм.
Фарид ме изгледа, сякаш искаше да каже: да чуеш не е като да видиш. И имаше право. Защото, когато най-сетне Кабул се разкри пред нас, бях сигурен, че сме объркали пътя. Фарид навярно видя смаяното ми изражение; превозвайки хора до Кабул и обратно, трябва да бе свикнал с това изражение по лицата на хора, виждащи града за пръв път от много време насам.
Потупа ме по рамото и мрачно каза:
— Добре дошъл у дома.
Развалини и просяци. Накъдето и да погледнех, виждах само това. Помнех, че и някога имаше просяци — баба винаги носеше в джоба си шепа дребни банкноти за тях; не го бях виждал да отказва на просяк. Сега обаче те клечаха на всеки ъгъл, облечени с дрипави парчета зебло, и протягаха мръсни ръце за милостиня. При това днес просяците бяха предимно деца, изпити и унили, някои на не повече от пет-шест години. Майките, наметнати с бурки, ги държаха в скутовете си край канавките на оживените улични ъгли и монотонно нареждаха: „Бакшиш, бакшиш!“ И още нещо, което не бях забелязал веднага: рядко се виждаше дете с възрастен мъж — войната бе превърнала бащите в лукс за Афганистан.
Продължихме на запад към квартала Картех сех по Джаде Мейуанд, която помнех от седемдесетте години като широка и оживена улица. На север от нас бе пресъхналото корито на река Кабул. Върху хълмовете на юг стърчеше полуразрушената старинна градска стена. На изток беше крепостта Бала Хисар — древната цитадела, която генерал Достум бе окупирал през 1992 г. — изградена върху хълмовете на Ширдарваза, откъдето между 1992 и 1996 г. муджахидините бяха обсипвали с ракети Кабул, причинявайки голяма част от щетите, които виждах сега. Ширдарваза се простираше далеч на запад. Помнех как някога от тази планина гърмеше обедното оръдие. С него всеки ден отбелязваха пладне, а също и даваха сигнал за края на постите през месеца на Рамадана. По онова време грохотът му се чуваше из целия град.
— Като дете често идвах на Джаде Мейуанд — промърморих аз. — Тук имаше магазини и хотели. Неонови светлини и ресторанти. Купувах хвърчила от един старец на име Сайфо. Той имаше работилничка близо до стария полицейски участък.