Отвори ни нисък, мършав мъж с оредяла коса и прошарена чорлава брада. Беше облечен с прокъсано вълнено сако, носеше платнено кепе, а на върха на носа му се крепяха очила с едно пукнато стъкло. Иззад очилата дребни очички като черни грахчета шареха ту към мен, ту към Фарид.
— Селам алейкум — рече човекът.
— Селам алейкум — отвърнах аз. Показах му снимката. — Търсим това момче.
Той почти не я погледна.
— Съжалявам. Никога не съм го виждал.
— Та ти едва погледна снимката, приятелю — намеси се Фарид. — Няма ли да я разгледаш по-внимателно?
Човекът зад вратата взе снимката. Вгледа се. Върна ми я.
— Не, съжалявам. Знам всяко дете в сиропиталището, но това не ми се вижда познато. А сега, ако разрешите, имам си работа.
Той затвори вратата. Щракна резето. Почуках отново.
— Ага! Ага, моля те, отвори. Ние му желаем доброто.
— Казах ви. Няма го тук — долетя глас отвътре. — А сега си вървете, моля.
Фарид пристъпи напред и опря чело във вратата.
— Приятелю, ние не сме с талибаните — изрече той с глух, предпазлив глас. — Човекът до мен иска да отведе момчето на сигурно място.
— Идвам от Пешавар — казах аз. — Един мой добър приятел познава семейство американци, които са създали благотворителен дом за деца.
Усещах присъствието на онзи човек зад вратата. Усещах го как стои там, слуша и се колебае, разкъсван между подозрението и надеждата.
— Чуй ме, познавах бащата на Сухраб — казах аз. — Името му беше Хасан. Майка му се казваше Фарзана. Знае да чете и пише. Много е добър с прашката. Има надежда за това момче, ага, има изход. Моля те, отвори.
Отговори ми само мълчание.
— Аз съм брат на баща му.
Още мълчание. После в ключалката изтрака ключ. Костеливото лице на мъжа изникна в процепа. Той ни огледа внимателно.
— Само в едно сбърка.
— Кое?
— Не е много добър, а е страхотен с прашката.
Усмихнах се.
— Никога не се разделя с нея — добави човекът. — Където и да отиде, винаги я затъква под пояса си.
Човекът, който ни пусна да влезем, се представи с името Заман, директор на сиропиталището.
— Ще ви отведа в кабинета си — каза той.
Последвахме го по мрачни, зацапани коридори, където бродеха босоноги деца, облечени с раздърпани пуловери. Минавахме покрай стаи без друго обзавеждане освен протрити килими на пода, парчета найлон на прозорците и ръждиви железни легла, натъпкани едно до друго — повечето от тях без дюшеци.
— Колко сираци живеят тук? — попита Фарид.
— Повече, отколкото можем да настаним — подхвърли през рамо Заман. — Около двеста и петдесет. Но не всички са кръгли сираци. Много от тях са загубили бащите си през войната, а майките не могат да ги изхранват, защото талибаните не им разрешават да работят. Затова ги водят тук. — Той завъртя ръка наоколо и печално добави: — Тук е по-добре, отколкото на улицата, но не много по-добре. Тая сграда не е предвидена за хора — била е склад за килими. Няма бойлер, а кладенецът е пресъхнал. — Той сниши глас. — Вече не помня колко пъти съм молил талибаните да дадат пари за нов кладенец, а те само въртят броениците и казват, че няма пари. Няма пари. — Той се изсмя горчиво. Посочи ред легла край стената. — Не ни достигат легла, дюшеците са още по-малко. И което е най-лошото, не ни достигат завивки. — Заман кимна към едно момиченце, което скачаше на въже заедно с още две деца. — Виждате ли това момиче? Миналата зима децата трябваше да се завиват по две с едно одеяло. Брат му умря от студ. — Той продължи напред. — Според последната проверка имаме в склада ориз за по-малко от месец, а когато свърши, децата ще трябва да ядат само хляб и чай сутрин и вечер.
Забелязах, че за обяд изобщо не спомена. Заман спря и се обърна към мен.
— Тук почти няма подслон, храна, дрехи, чиста вода. В изобилие има само деца, загубили детството си. Но трагедията е, че на тези тук им е провървяло. Претъпкани сме до краен предел и всеки ден отпращам майки с деца. — Той пристъпи към мен. — Казваш, че за Сухраб има надежда? Моля се на Аллах да не ме лъжеш, ага. Но… може би си закъснял.
— Как така?
Заман извърна глава.
— Последвай ме.
Директорският кабинет не предлагаше нищо друго освен четири голи стени, рогозка на пода, маса и два сгъваеми стола. Докато със Заман сядахме, видях как един сив плъх подаде глава от дупка в стената и притича през стаята. Потръпнах, когато той подуши краката ми, после краката на Заман и изчезна през отворената врата.