— Защо каза, че може да съм закъснял? — попитах аз.
— Искаш ли чай? Мога да сваря.
— Не, благодаря. Предпочитам да поговорим.
Заман се облегна назад и скръсти ръце.
— Това, което трябва да ти кажа, не е приятно. Да не говорим, че може да бъде много опасно.
— За кого?
— За теб. За мен. И, разбира се, за Сухраб, ако вече не е твърде късно.
— Трябва да знам — казах аз. Той кимна.
— Така казваш. Но първо трябва да ти задам един въпрос: много ли искаш да откриеш племенника си?
Спомних си колко битки бяхме водили по улиците като деца и колко пъти Хасан се застъпваше за мен, заставайки срещу двама, срещу трима противници. А аз се свивах и гледах, изкушавах се да изляза напред, но винаги спирах, винаги ме удържаше нещо.
Озърнах се към коридора. Група деца танцуваха в кръг.
Едно малко момиче с ампутиран до коляното крак седеше на прокъсан дюшек, гледаше, усмихваше се и пляскаше с ръце заедно с другите деца. Фарид също ги гледаше, отпуснал осакатената си ръка. Спомних си момчетата на Уахид и… осъзнах нещо: нямаше да напусна Афганистан, без да намеря Сухраб.
— Кажи ми къде е — изрекох аз.
Заман се вгледа в мен. После кимна, взе молив и почна да го върти между пръстите си.
— Не си го чувал от мен.
— Обещавам.
Той почука с молива по масата.
— Въпреки обещанието ти, мисля, че ще съжаляваш, но може би няма значение. Тъй или иначе, съм обречен. Но ако можеш да сториш нещо за Сухраб… Ще ти кажа, защото ти вярвам. Виждам, че си отчаян. — Той млъкна задълго. Накрая прошепна: — Има един високопоставен талибан. През месец-два идва тук. Носи пари. Не много, но все е по-добре, отколкото нищо. — Боязливите му очи спряха върху мен, после бързо се стрелнаха настрани. — Обикновено взема момиче. Но невинаги.
— И ти позволяваш това? — изрече Фарид зад гърба ми.
Заобиколи масата и се приближи към Заман.
— Какъв избор имам? — отвърна Заман.
Отдръпна се от масата.
— Ти си директорът тук — каза Фарид. — Работата ти е да бдиш над тия деца.
— С нищо не мога да попреча.
— Продаваш деца! — кресна Фарид.
— Фарид, седни! — намесих се аз. — Остави го!
Но вече бе късно. Защото Фарид изведнъж прескочи масата. Столът на Заман отхвръкна, а Фарид се стовари върху него и го прикова на пода. Директорът се мяташе и издаваше приглушени писъци. Кракът му блъсна едно чекмедже и на пода се разпиляха хартии.
Заобиколих бюрото и разбрах защо писъците на Заман са толкова глухи — Фарид го душеше. Сграбчих Фарид за раменете и го дръпнах с всичка сила. Той ме отблъсна.
— Стига! — викнах аз.
Но озъбеното лице на Фарид пламтеше от ярост.
— Ще го убия! — изръмжа той. — Не можеш да ме спреш! Ще го убия.
— Пусни го!
— Ще го убия!
Нещо в гласа на Фарид ми подсказа, че ако не му попреча веднага, ще видя убийство за пръв път в живота си.
— Децата гледат, Фарид — казах аз. — Гледат те.
Мускулите на раменете му се обтегнаха под пръстите ми и за миг си помислих, че все пак ще продължи да стиска шията на Заман. После той извърна глава и видя децата. Те стояха безмълвно на прага, хванати за ръце. Някои плачеха. Усетих как мускулите на Фарид омекнаха. Той разтвори пръсти. Изправи се. Сведе очи към Заман и го заплю в лицето. После отиде да затвори вратата.
Заман с усилие стана. Попи с ръкав кръвта от прехапаните си устни, избърса храчката от бузата си. Кашляйки задавено, сложи кепето на главата си, взе очилата, видя, че и двете стъкла са спукани, и ги остави настрани. Закри лицето си с длани. Дълго мълчахме и двамата.
— Той взе Сухраб преди месец — изпъшка най-сетне Заман, без да повдига лице.
— И ти се наричаш учител? — рече Фарид.
Заман отпусна ръце.
— Не съм вземал заплата повече от половин година. Разорен съм, защото хвърлих всичките си спестявания за това сиропиталище. Продадох всичко, което съм имал или наследил заради това забравено от Аллах място. Мислиш ли, че нямам роднини в Пакистан и Иран? Можех да избягам като другите. Но не го направих. Останах. Останах заради тях. — Той посочи вратата. — Ако му откажа едно дете, ще вземе десет. Затова му давам едно и оставям присъдата на Аллах. Преглъщам гордостта и вземам тия проклети, гнусни… мръсни пари. После отивам на пазара да купя храна за децата.
Фарид наведе глава.
— Какво става с децата, които отвежда? — попитах аз.
Заман разтърка очите си с два пръста.
— Понякога се връщат.
— Кой е той? Как да го намерим?
— Идете утре на стадион „Гази“. На полувремето ще го видите. Носи черни очила. — Заман взе счупените си очила и ги огледа. — Сега искам да си вървите. Децата се страхуват.