Продължението на алеята към къщата, където двамата с Хасан редовно падахме през онова лято, когато се учехме да караме велосипед, не изглеждаше тъй широко, както го помнех. Назъбени пукнатини разсичаха асфалта и от тях също стърчаха плевели. Повечето тополи бяха изсечени — тополите, по които се катерехме, за да хвърляме слънчеви зайчета в къщите на съседите. Оцелелите бяха останали почти без листа. „Стената на болната царевица“ още си бе на място, но не видях край нея царевица — нито болна, нито здрава. Боята започваше да се рони и на места липсваше напълно. Моравата имаше същия кафеникав цвят като прашната мараня, надвиснала над града; тук-там се тъмнееше оголена пръст.
На алеята бе паркиран джип и това ми се стори нередно: там трябваше да е черният мустанг на баба. Години наред осемте цилиндъра на мустанга оживяваха с рев всяка сутрин и ме будеха от сън. Забелязах, че от двигателя на джипа е протекло масло и зацапва алеята като голямо петно от теста на Роршах. Зад джипа лежеше прекатурена ръчна количка. Не видях и следа от розовите храсти, които баба и Али бяха засадили покрай лявата страна на алеята. Сега там имаше само гола земя и плевели.
Зад мен Фарид натисна двукратно клаксона.
— Трябва да тръгваме, ага — подвикна той. — Ще привлечем внимание.
Самата къща нямаше нищо общо с просторната бяла сграда, която помнех от детството си. Изглеждаше по-малка. Покривът бе хлътнал, мазилката напукана. Стъклата на прозорците във всекидневната, преддверието и банята за гости на горния етаж бяха счупени и нескопосно заменени с парчета шперплат или прозрачен найлон. Някогашната искрящо бяла боя бе излиняла до призрачно сиво и на места се лющеше, разкривайки тухлената зидария. Предните стъпала бяха хлътнали и нащърбени. Както почти всичко в Кабул, бащината ми къща бе олицетворение на рухналото великолепие.
Открих прозореца на някогашната си спалня на втория етаж, третият на юг от главното стълбище. Надигнах се на пръсти, но не видях зад стъклата нищо освен сенки. Преди двайсет и пет години стоях зад същия този прозорец, по който се стичаха плътни дъждовни струи, и дъхът ми замъгляваше стъклото. Гледах как Хасан и Али товарят имуществото си в багажника на бащината ми кола.
— Амир ага — подвикна отново Фарид.
— Идвам — отвърнах аз.
Обзе ме безумното желание да вляза. Исках да се изкача по стъпалата отпред, където през зимата Али ни караше да си обуем ботушите. Исках да вляза в преддверието, да вдъхна мириса на портокаловите кори, които Али хвърляше в печката заедно с дървените стърготини. Да седна на кухненската маса, да пийна чай с парче наан, да чуя как Хасан пее стари хазарски песни.
Нов сигнал на клаксона. Върнах се при джипа, паркиран до тротоара. Фарид седеше зад волана и пушеше.
— Трябва да видя още нещо — казах му аз.
— Нали няма да се бавиш?
— Дай ми десет минути.
— Тръгвай. — И докато се обръщах, той добави: — Просто забрави всичко. Така ще ти е по-лесно.
— За какво?
— Да продължиш. — Фарид метна цигарата си навън. — Колко още ти трябва да гледаш? Нека ти спестя труда: нищо от спомените ти не е оцеляло. По-добре забрави.
— Вече не искам да забравям — казах аз. — Дай ми десет минути.
Някога аз и Хасан почти не се изморявахме, когато изкачвахме хълма на север от къщата на баба. Търчахме по нагорнището, гонехме се, сядахме на хребета, откъдето чудесно се виждаше летището в далечината. Гледахме как самолетите излитат и кацат. После пак хуквахме.
Днес едва се добрах до върха на каменистия хълм, а дъхът ми пареше като огън. По лицето ми се стичаше пот. Постоях запъхтян, усещайки как в ребрата ми се впива невидимо острие. После се озърнах за старото гробище. Не ми трябваше много време, за да го открия. То си беше тук, както и старото нарово дърво.
Подпрях се на сивата каменна порта на гробището, където Хасан бе погребал майка си. Крилата на старата желязна врата висяха накриво, пантите бяха изчезнали, а надгробните камъни едва се виждаха през гъсталака от плевели. Два гарвана бяха кацнали върху ниския каменен зид около гробището.
Хасан споменаваше в писмото си, че нарът не е давал плод от години. Като го гледах, съсухрен и гол, не ми се вярваше това да стане някога. Спомних си колко пъти сме се катерили тук, колко пъти сме сядали по клоните с провесени крака, докато слънчевите лъчи проблясваха през листата и хвърляха по лицата ни мозайка от светлина и сянка. В устата си усетих стипчивия вкус на нар.
Коленичих и плъзнах длани по дънера. Открих каквото търсех. Надписът бе избледнял, почти напълно изчезнал, но все още го имаше: „Амир и Хасан, султани на Кабул“.