Али и баба израснали като приятели в детските игри, поне доколкото позволявал осакатеният крак на Али, също както растяхме и ние с Хасан едно поколение по-късно. Баба често ни разправяше колко пакости и дяволии вършели заедно, а Али клатеше глава и казваше:
— Но, ага сахиб, кажи им кой беше майсторът на тия пакости и кой — беден чирак.
Баба се разсмиваше и го прегръщаше през рамото.
Но в нито една от тия истории баба не наричаше Али свой приятел.
Странното беше, че и аз никога не мислех за нас двамата с Хасан като за приятели. Поне в обичайния смисъл. Нямаше значение, че заедно се учехме да караме колело без ръце или да майсторим фотоапарат от картонена кутия. Нямаше значение, че по цяла зима пускахме хвърчила и ги гонехме. Нямаше значение, че за мен образът на Афганистан е образ на мършаво, костеливо момче с бръсната глава, клепнали уши и лице на китайска кукла, вечно озарено от усмивка с цепната устна.
Всички тия неща нямаха значение. Защото историята не се превъзмогва лесно. Нито религията. В крайна сметка аз бях пущун, а той хазарин, аз бях сунит, а той шиит и нищо не можеше да промени това. Нищо.
Но ние бяхме проходили заедно и това също нямаше как да се промени независимо от историята, етноса, обществото или религията. По-голямата част от първите ми дванайсет години мина в игри с Хасан. Понякога цялото ми детство изглежда като един дълъг, ленив летен ден с Хасан, през който се гоним сред дърветата в бащиния ми двор, играем на криеница, на стражари и апаши, на каубои и индианци, измъчваме насекоми.
Гонехме номадите кочи, които минаваха през Кабул на път за северните планини. Чувахме как керваните им наближават нашия квартал, чувахме блеенето на овцете и козите, дрънченето на звънчета по шиите на камилите. Изтичвахме навън да видим как керванът се влачи по нашата улица — мъже с прашни, обветрени лица и жени с дълги, пъстри шалове, мъниста и сребърни гривни по китките и глезените. Замеряхме с камъчета козите. Плискахме мулетата с вода. Карах Хасан да се качва върху „Стената на болната царевица“ и да обстрелва с прашка задниците на камилите.
Заедно гледахме първия си уестърн „Рио Браво“ с Джон Уейн в Синема Парк срещу любимата ми книжарница. Помня как умолявах баба да ни заведе до Иран, за да се срещнем с Джон Уейн. Той избухна в гръмотевичен гърлен смях — звукът силно напомняше форсиран автомобилен двигател — и когато най-сетне си възвърна дар словото, ни обясни какво представлява дублирането. Ние с Хасан бяхме смаяни. Зашеметени. Джон Уейн всъщност не говореше фарси и не беше иранец! Беше американец, също като ония дружелюбни дългокоси мъже и жени, които виждахме да се мотаят из Кабул, облечени в раздърпани шарени ризи. Гледахме „Рио Браво“ три пъти, а любимия ни уестърн „Великолепната седморка“ цели тринайсет пъти. При всяка прожекция плачехме накрая, когато мексиканските момчета погребваха Чарлс Бронсън, който, както се оказа, също не беше иранец.
Разхождахме се из лъхащите на плесен пазари в кабулския район Шар-е-нау или из новия град западно от квартала Уазир Акбар хан. Разговаряхме за поредния гледан филм и крачехме сред тълпите купувачи. Провирахме се между търговци и просяци, скитахме по тесни улички, претъпкани с малки, отрупани сергии. Баба ни даваше всяка седмица по десет афгана джобни пари, а ние ги харчехме за топла кока-кола и сладолед, поръсен със счукани фъстъци.
През учебната година имахме твърдо установен дневен режим. Докато се измъкна от леглото и затътря нозе до банята, Хасан вече беше успял да се измие, да си каже заедно с Али сутрешната молитва и ми бе приготвил закуската — горещ черен чай с три бучки захар и един препечен наан, намазан с любимия ми вишнев мармалад, грижливо подредени на масата. Докато закусвах и се оплаквах, че имам много да уча, Хасан ми оправяше леглото, лъскаше ми обувките, изглаждаше ми дрехите за деня и подреждаше в чантата ми учебници и моливи. Докато гладеше в коридора, го чувах да пее стари хазарски песни с гъгнивия си глас. После аз и баба потегляхме с черния му форд мустанг, който навсякъде предизвикваше завистливи погледи, защото Стив Маккуин караше същата кола във филма „Булит“, прожектиран шест месеца наред в едно от кината. Хасан оставаше у дома и помагаше на Али в домакинската работа: да изперат на ръка мръсните дрехи и да ги прострат на въжето в двора, да изметат подовете, да купят пресен наан от пазара, да мариноват месо за вечеря, да полеят моравата.