Когато минахме през входните тунели на стадион „Гази“, видяхме, че оживената тълпа е изпълнила трибуните. Хиляди хора кръжаха по претъпканите бетонни тераси. Деца играеха и се гонеха по пътеките и стълбищата. Из въздуха се носеше ароматът на фасул с лют сос, смесен с миризмата на нечистотии и пот. Двамата с Фарид минахме покрай редица амбулантни търговци, продаващи цигари, кедрови ядки и бисквити.
Мършаво момче с вълнено яке ме хвана за лакътя и шепнешком попита дали искам да си купя „секси снимки“.
— Много секси, ага — рече то, озъртайки се тревожно. Напомни ми за момчето, което преди няколко години се опита да ми продаде крек в Сан Франциско. Хлапето разгърна якето си и ми даде да зърна за миг въпросните „секси снимки“ — пощенски картички с кадри от индийски филми, на които съвсем прилично облечени знойни красавици с очи на кошути примираха в прегръдките на смугли мъже.
— Страшно секси — повтори момчето.
— Не, благодаря — казах аз и се проврях покрай него.
— Ако го хванат, такъв бой ще му теглят, че и баща му ще се вдигне от гроба — промърмори Фарид.
Естествено, нямаше обозначени места. Нямаше кой да ни упъти любезно към сектор, ред и седалка. Такова чудо не се помнеше дори и по време на монархията. Намерихме свободни места малко вляво от средата, макар че за целта се наложи Фарид доста активно да действа с гърди и лакти.
Спомних си колко зелено беше игрището през седемдесетте години, когато баба ме водеше на мачове тук. Сега теренът беше в окаяно състояние. Навсякъде имаше дупки, да не говорим за двете дълбоки ями зад южната врата. И не се виждаше стръкче трева, само утъпкана пръст. Когато двата отбора най-сетне излязоха на терена — всички до един с дълги панталони въпреки жегата — и играта започна, едва различавах топката сред облаците прах, вдигани от футболистите. Млади талибани с камшици обикаляха между редовете и удряха всеки зрител, дръзнал да повиши глас.
Доведоха ги малко след като свирката отбеляза края на полувремето. Два прашни червени пикапа като онези, които бях виждал да сноват из града, навлязоха през портала на стадиона. Тълпата се изправи на крака. В каросерията на единия пикап седеше жена със зелена бурка, в другия — мъж със завързани очи. Колите бавно обиколиха игрището, сякаш за да дадат на тълпата възможност да види жертвите по-добре. Това постигна желания ефект. Хората се надигаха на пръсти, сочеха, изпъваха шии. До мен Фарид се молеше тихичко и адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу.
Червените коли излязоха на терена и се насочиха към единия край, вдигайки зад себе си облаци прах. Слънцето блестеше по джантите им. В края на игрището ги посрещна трети пикап. Каросерията му беше натоварена с нещо и аз изведнъж разбрах за какво са онези две ями зад футболната врата. Свалиха товара. Тълпата зашепна развълнувано.
— Искаш ли да останеш? — мрачно попита Фарид.
— Не — казах аз. Никога през живота си не бях искал толкова силно да се махна отнякъде. — Но се налага.
Двама талибани с автомати на рамо помогнаха на мъжа с превързаните очи да слезе от първата кола, други двама свалиха жената с бурката. Коленете й се подгънаха и тя се свлече на земята. Войниците я вдигнаха, но жената пак падна. Когато се опитаха да я вдигнат отново, тя се разрита и изпищя. Докато съм жив, докато дишам, не ще забравя този писък — на диво животно, опитващо се да измъкне осакатената си лапа от мечия капан. Още двама талибани се присъединиха към първите и помогнаха да вкарат жената в една от ямите. Мъжът с превръзката обаче покорно се остави да го свалят в дупката. Сега над земята се подаваха само главите и част от гърдите на двамата обвиняеми.
Шишкав, белобрад проповедник със сиви одежди застана до вратата с микрофон в ръка и се изкашля. Зад него жената в ямата продължаваше да пищи. Той подхвана дълга молитва от Корана и гъгнивият му глас закънтя над тълпата в настаналата мъртва тишина. Спомних си какво ми бе казал баба преди много години: Да им пикая на брадите на тия праведни маймуни. Не вършат нищо, освен да прехвърлят зърната на броениците и да рецитират една книга, написана на език, който дори не разбират.
Аллах да ни е на помощ, ако някога Афганистан падне в техни ръце.
Когато молитвата свърши, проповедникът пак се изкашля.
— Братя и сестри! — провикна се той на фарси и гласът му прогърмя над стадиона. — Събрали сме се днес, за да изпълним закона на шариата. Събрали сме се да раздадем правосъдие. Събрали сме се, защото волята на Аллах и словото на пророка Мохамед, нека почиват в мир, са живи и силни тук, в любимата ни родина Афганистан. Ние слушаме какво казва Аллах и се подчиняваме, защото сме само смирени, безсилни създания пред неговото величие. А какво казва Аллах? Питам ви! КАКВО КАЗВА АЛЛАХ? Аллах казва, че всеки грешник трябва да бъде наказан по подобаващ начин. Това не са мои думи, нито думите на моите братя. Това е словото на АЛЛАХ!