Той посочи със свободната си ръка към небето. В главата ми тътнеше тъпа болка, слънцето напичаше безмилостно.
— Всеки грешник трябва да бъде наказан по подобаващ начин — повтори проповедникът в микрофона, като сниши глас. Сега изричаше всяка дума бавно и драматично. — А какво наказание, братя и сестри, подобава на прелюбодееца? Как да накажем ония, които оскверняват свещената чистота на брака? Как да се справим с ония, които плюят в лицето на Аллах? Как да отговорим на ония, които хвърлят камъни по прозорците на Божия дом? ДА ВЪРНЕМ КАМЪНИТЕ ОБРАТНО!
Той изключи микрофона. Над тълпата се разнесе глух ропот.
До мен Фарид поклати глава.
— И тия хора се наричат мюсюлмани — прошепна той.
Внезапно от пикапа излезе висок, широкоплещест мъж.
Неколцина зрители нададоха приветствени възгласи. Този път никой не получи удар с камшик за това, че е повишил глас. Снежнобялата дреха на високия мъж искреше под слънчевите лъчи. Краищата на широката му риза пърхаха от лекия вятър; беше разперил ръце като Исус на кръста. Той приветства тълпата, като бавно се завъртя в кръг. Когато се обърна към нас, видях, че носи кръгли черни очила като на Джон Ленън.
— Това трябва да е нашият човек — каза Фарид.
Високият талибан с черните очила пристъпи към купчината камъни, която бяха разтоварили от третия пикап. Взе един и го показа на тълпата. Шумът стихна, заменен от странно бръмчене, което затрептя над целия стадион. Огледах се и видях, че всички цъкат с език. Със замах, който нелепо напомняше удар на бейзболист, талибанът метна камъка към мъжа с превързаните очи в ямата. Улучи го отстрани по главата. Жената пак изпищя. Тълпата смаяно ахна. Затворих очи и закрих лицето си с длани. Дружното „Ох!“ на публиката следваше всеки хвърлен камък и това трая дълго. Когато хората млъкнаха, аз попитах Фарид дали е свършило. „Не“, каза той. Не знам колко още седях със закрито лице. Знам само, че отново отворих очи, когато чух хората около мен да питат: „Мъртъв ли е?“
Мъжът в ямата се беше превърнал на пихтия от кръв и парцали. Главата му висеше пред гърдите. Талибанът с кръглите очила подхвърляше камък на дланта си и гледаше някакъв друг човек, клекнал до ямата. Човекът преслушваше със стетоскоп гърдите на нещастника в ямата. После отдръпна стетоскопа и поклати глава към талибана. Тълпата изстена.
Джон Ленън се върна към купчината камъни.
Когато всичко свърши, когато окървавените трупове бяха захвърлени безцеремонно в каросериите на червените пикапи — поотделно, няколко души с лопати набързо запълниха ямите. Един от тях се опита да прикрие големите кървави петна, като ритна пръст върху тях. След няколко минути отборите излязоха на терена. Започна второто полувреме.
Уредихме си среща за три следобед. Бързината на уговорката ме порази. Бях очаквал отсрочки, купища въпроси, може би проверка на документите. Но сега отново видях колко неофициално се решават в днешно време дори официалните въпроси в Афганистан. Фарид трябваше само да каже на най-близкия талибан, че имаме да обсъдим личен въпрос с човека в бяло. Размениха си няколко думи. После талибанът кимна и се провикна на пущу към един младеж долу до игрището. Онзи изтича към южната врата, където талибанът с черните очила бъбреше с дебелия проповедник. Тримата заговориха. Видях, че мъжът с очилата се огледа. Кимна. Каза нещо в ухото на пратеника. Младежът се върна с посланието.
Срещата бе уредена. В три следобед.
22
Фарид зави по алеята пред една голяма къща в Уазир Акбар хан. Паркира джипа в сянката на върба, разстлала клони над оградата. Намирахме се на някогашната Петнайсета улица, наричана днес Улица на гостите. Поседяхме мълчаливо минута-две, слушайки тихото звънтене на изстиващия двигател. Фарид се размърда и опипа ключовете, висящи от таблото. Усетих, че събира смелост да ми каже нещо.
— Май ще е по-добре да те изчакам в колата — рече накрая той малко виновно. Не смееше да ме погледне. — В края на краищата това си е твоя работа. Аз…
Потупах го по ръката.
— Ти направи много повече, отколкото очаквах. Не държа да дойдеш с мен.
Но никак не ми се искаше да вляза сам. Въпреки всичко, което бях узнал за баба, съжалявах, че сега не е тук.