— Представление ли беше? — попитах аз, като разтривах бузи и се надявах гласът ми да не издава страха, надигнал се в гърдите ми.
— Публичното правосъдие е най-великото представление, братко. Драма. Напрежение. И което е най-хубаво — групово възпитание. — Той щракна с пръсти. — По-младият пазач му поднесе огънче. Талибанът се разсмя. Промърмори нещо неясно. Ръцете му трепереха и той едва не изпусна цигарата. — Но ако искаш истинско представление, трябваше да си с мен в Мазари. През август 1998 година.
— Моля?
— Знаеш ли, оставихме ги на кучетата.
Осъзнах за какво говори.
Той стана и закрачи напред-назад. Отново седна.
— Минавахме от врата на врата, викахме мъжете и момчетата. Разстрелвахме ги на място, пред роднините им. Да гледат. Да помнят кои са, къде им е мястото. — Задъхваше се. — Понякога разбивахме вратите и нахълтвахме в домовете им. И… аз… аз въртях цевта на автомата из стаята и стрелях, стрелях, докато димът ме заслепи. — Той се приведе към мен, сякаш искаше да ми разкрие голяма тайна. — Няма да разбереш истинския смисъл на думата „разкрепостяване“, докато не изпиташ това. Да застанеш сред стая, пълна с мишени, да пуснеш куршумите, свободен от вина и угризения, като знаеш, че си добродетелен, достоен и праведен. — Той целуна броеницата и отметна глава. — Помниш ли, Джавид?
— Да, ага сахиб — отвърна по-младият пазач. — Как бих могъл да забравя?
Бях чел във вестниците за клането на хазарите в Маза-ри-Шариф. То бе станало веднага след като талибаните превзеха града — един от последните, оказали съпротива. Помнех как една сутрин Сорая ми подаде статията с пребледняло лице.
— От врата на врата. Спирахме само за храна и молитва — продължи талибанът. Говореше с лека носталгия, сякаш разказваше на какво прекрасно празненство е присъствал. — Оставяхме телата на улицата и ако близките им се опитваха тайно да ги придърпат в къщите, убивахме и тях. Оставяхме ги да лежат с дни. Оставяхме ги на кучетата. Кучешко месо за кучетата. — Той смачка цигарата. Разтърка очите си с треперещи ръце. — От Америка ли идваш?
— Да.
— Как е напоследък дъртата курва?
Изведнъж ме обзе напън да уринирам. Молех се да отмине.
— Търся едно момче.
— Че кой не търси? — отвърна той.
Мъжете с калашниците се разсмяха. Зъбите им бяха позеленели от насвар.
— Разбрах, че било тук, при теб — казах аз. — Името му е Сухраб.
— Ще те попитам нещо. Какво търсиш при дъртата курва? Защо не си тук, при своите братя мюсюлмани, да служиш на родината?
Не ми хрумна друго, освен да кажа:
— Отдавна напуснах страната.
Имах чувството, че главата ми е нагорещена. Събрах колене, за да стисна мехура си. Талибанът се обърна към другите двама до вратата.
— Това отговор ли е? — попита той.
Те се усмихнаха и отвърнаха в хор:
— Не, ага сахиб.
Талибанът завъртя поглед към мен. Сви рамене.
— Не е отговор, казват. — Той смукна цигарата. — В моите кръгове някои хора смятат, че да изоставиш своя уатан, когато се нуждае от теб, е равносилно на предателство. Мога да те арестувам за измяна, мога дори да те разстрелям. Плаши ли те това?
— Дошъл съм само да взема момчето.
— Плаши ли те?
— Да.
— Така и трябва — рече той.
Облегна се назад. Смачка цигарата.
Помислих си за Сорая. Това ме успокои. Спомних си нейната бенка с форма на полумесец, изящната извивка на шията й, блестящите й очи. Спомних си как двамата танцувахме в кръг под звуците на стара афганска песен, всички гледаха и ръкопляскаха, а светът се превръщаше в неясна вихрушка от цветя, рокли, смокинги и усмихнати лица.
Талибанът говореше нещо.
— Моля?
— Попитах искаш ли да го видиш. Искаш ли да видиш моето момче?
При последните две думи горната му устна се повдигна в злорада усмивка.
— Да.
Единият пазач напусна стаята. Чух скърцане на врата. Чух как пазачът грубо каза нещо на пушу. После стъпки, съпроводени от дрънкане на звънчета. Звукът ми напомни за човека с маймунката, при когото ходехме с Хасан в Шар-е-нау. Плащахме му по една рупия от джобните си пари, за да кара маймунката да танцува. Звънчето на шията й издаваше същия звук.
После вратата се отвори и пазачът влезе. Носеше стар касетофон. След него вървеше момче, облечено с широк сапфирено син пирхан-тумбан.
Приликата беше поразителна. Зашеметяваща. Снимката на Рахим хан изобщо не ме бе подготвила за това.
Момчето имаше бащиното си кръгло лице с щръкнала брадичка, същите извити като раковини уши и същото крехко телосложение. Беше лицето, наподобяващо китайска кукла, което помнех от детството си, лицето, което ме гледаше иззад избелелите карти за игра през зимните дни, лицето зад мрежата против комари, когато през лятото спяхме на покрива. Главата му беше избръсната, очите гримирани, а бузите пламтяха с неестествена червенина. Когато спря насред стаята, звънчетата около глезените му престанаха да звънят.