Погледът му спря върху мен. Задържа се. После момчето извърна очи. Сведе ги към босите си крака.
Единият пазач включи касетофона и из стаята се разнесе пущунска музика. Барабанче, хармоника, дил-роба. Тримата запляскаха с ръце.
— Давай! Машалла! — заподвикваха те.
Сухраб вдигна ръце и бавно се обърна. Застана на пръсти, изящно се завъртя, падна на колене, изправи се и пак се завъртя. Малките му ръце се кършеха в китките, пръстите щракаха, главата му се люшкаше като махало. Краката му потропваха, звънчетата дрънкаха в съвършено съзвучие с ритъма на барабанчето. Беше затворил очи.
— Машалла! — подвикваха тримата. — Шахбас! Браво!
Двамата пазачи подсвиркваха и се смееха. Талибанът в бяло клатеше глава напред-назад в такт с музиката и се усмихваше похотливо.
Сухраб продължи да танцува в кръг със затворени очи, докато музиката спря. Звънчетата дръннаха за последен път, когато той тропна в крак заедно с финалната нота на песента. Сетне застина по средата на танца.
— Биа, биа, момчето ми — повика го талибанът.
Сухраб се приближи до него с наведена глава и застана между разтворените му крака. Талибанът го прегърна.
— Колко ми е талантливо хазарчето, нали? — рече той.
Ръцете му плъзнаха надолу по гърба на момчето, върнаха се нагоре, опипаха го под мишниците. Единият пазач смушка другия с лакът и се изкиска. Талибанът им нареди да ни оставят сами.
— Да, ага сахиб — отвърнаха те и излязоха.
Талибанът завъртя момчето към мен. Прегърна Сухраб през корема и отпусна брада на рамото му. Сухраб бе свел очи, но крадешком се озърташе към мен. Мъжът плъзна ръка по корема му. Нагоре-надолу, бавно, лекичко.
— Всъщност, чудех се — каза талибанът, като ме гледаше с пламнали очи през рамото на Сухраб. — Какво стана със стария Бабалу?
Въпросът ме блъсна като чук между очите. Усетих как кръвта напуска лицето ми. Краката ми изстинаха. Вцепениха се.
Той се разсмя.
— Какво си мислеше? Че като сложиш фалшива брада, няма да те позная? Бас държа, че изобщо не ме познаваш: аз никога не забравям лица. Никога. — Без да откъсва поглед от мен, той плъзна устни по ухото на Сухраб. — Чух, че баща ти умрял. Тц-тц-тц. Винаги съм искал да ми падне в ръцете. Но май ще трябва да се задоволя с калпавия му син.
После той свали тъмните очила и впери кръвясалите си сини очи в моите.
Опитах се да си поема дъх, но не можех. Опитах се да мигна, но не можех. Моментът изглеждаше нереален — не, направо абсурден — и това спря дъха ми, замрази целия свят около мен. Лицето ми пламтеше. Какво казваше старата поговорка за черния гологан? Миналото ми беше същото — не се губеше. Името му изплува от дълбините, а аз не исках да го изрека, сякаш звукът би го призовал от небитието. Но той вече бе тук от плът и кръв, седеше само на два метра от мен след толкова много години. И името му се изплъзна от устните ми.
— Асеф.
— Амир джан.
— Какво правиш тук? — попитах аз.
Знаех колко нелепо звучи въпросът, но не ми хрумваше нищо друго.
— Аз ли? — Асеф вдигна вежди. — Аз съм в стихията си. Въпросът е какво правиш ти тук.
— Вече ти казах — отвърнах аз.
Гласът ми трепереше. Не исках да трепери, не исках кожата ми да е настръхнала.
— Момчето?
— Да.
— Защо?
— Ще платя за него — казах аз. — Мога да се обадя да ми изпратят пари.
— Пари? — повтори Асеф. Изкиска се. — Чувал ли си за Рокингам? Късче от рая в Западна Австралия. Би трябвало да го видиш. Безкрайни километри плаж. Зелена вода, синьо небе. Нашите живеят там, във вила на плажа. Зад вилата има игрище за голф и малко езеро. Баща ми играе голф всеки ден. Майка ми предпочита тениса — баща ми казва, че имала жесток бекхенд. Притежават афгански ресторант и два бижутерски магазина; бизнесът им върви великолепно. — Той откъсна зърно грозде. Нежно го пъхна в устата на Сухраб. — Тъй че ако ми трябват пари, ще поискам от тях да изпратят. — Целуна Сухраб по шията. Момчето леко трепна и пак затвори очи. — Освен това не се бих с шоравите за пари. И към талибаните не се присъединих за пари. Искаш ли да знаеш защо го направих?
Устните ми бяха пресъхнали. Облизах ги и открих, че и езикът ми е пресъхнал.