— Това е отвратително — казах аз.
— Откъде знаеш? Опитвал ли си?
— Искам да го отведа на по-добро място.
— Кажи ми защо.
— Това си е моя работа — повторих аз.
Не знаех откъде черпя смелостта да бъда толкова рязък. Може би защото усещах, че, така или иначе, ще умра.
— Чудя се — каза Асеф. — Чудя се защо си бил толкова път, Амир, толкова път заради един хазарин. Защо си тук? Каква е истинската ти цел?
— Имам си причини.
— Много добре.
Асеф се ухили. Бутна Сухраб назад, към масата. Момчето се блъсна в нея, събори я и гроздето се разпиля. После падна по очи и гроздовите зърна обагриха ризата му в тъмночервено. Сега пръстенът от бронзови топчета върху кръстосаните крака на масата сочеше към тавана.
— Вземи го тогава — каза Асеф.
Помогнах на Сухраб да се изправи и изтръсках смачканите зърна, полепнали по панталона му като раковини по кей.
— Хайде, вземи го — повтори Асеф и посочи вратата.
Хванах ръката на Сухраб. Беше малка, суха и мазолеста. Пръстите му помръднаха, сплетоха се с моите. Отново видях Сухраб от снимката — как прегръщаше крака на баща си и опираше глава на бедрото му. Двамата се усмихваха. Докато пресичахме стаята, звънчетата тихо дрънчаха.
Стигнахме до вратата.
— Разбира се — подхвърли Асеф зад мен, — не съм казал, че можеш да го вземеш безплатно.
Обърнах се.
— Какво искаш?
— Трябва да го заслужиш.
— Какво искаш?
— Двамата с теб имаме недовършена работа — каза Асеф. — Помниш, нали?
Излишно беше да пита. Никога нямаше да забравя деня, когато Дауд хан свали краля. През целия си живот като възрастен, щом чуех името на Дауд хан, неизменно виждах Хасан да се цели с прашката в лицето на Асеф, чувах Хасан да казва, че ще трябва да му сменят прякора от Асеф Гошкор на Асеф Едноокия. Помня колко завиждах на храбростта на Хасан. Тогава Асеф отстъпи със заканата, че някой ден ще види сметката и на двама ни. Беше изпълнил заканата си към Хасан. Сега идваше мой ред.
— Добре — рекох аз, защото не знаех какво друго да кажа.
Нямаше да се моля; това само би му доставило още по-голямо удоволствие.
Асеф отново повика пазачите.
— Искам да ме изслушате — каза той. — След малко ще затворя вратата. После двамата с него ще довършим един стар спор. Каквото и да чуете, не влизайте! Чухте ли ме? Не влизайте!
Пазачите кимнаха. Погледнаха Асеф, после мен.
— Да, ага сахиб.
— Когато всичко свърши, само един от нас ще излезе жив — продължи Асеф. — Ако е той, значи си е заслужил свободата и ще го пуснете да си върви, разбрахте ли?
По-възрастният пазач пристъпи от крак на крак.
— Но, ага сахиб…
— Ако е той, пуснете го да си върви! — изкрещя Асеф.
Двамата трепнаха уплашено и кимнаха. Обърнаха се.
Единият посегна към Сухраб.
— Остави го — каза Асеф. Ухили се. — Нека гледа. Уроците са полезни за малките момчета.
Пазачите излязоха. Асеф остави молитвената броеница.
Бръкна във вътрешния джоб на черния си елек. Онова, което измъкна отвътре, не ме изненада ни-най малко — бокс от стомана и бронз.
Косата му е намазана с гел, а над дебелите му устни се чернеят мустачки като на Кларк Гейбъл. Гелът е попил през зелената хирургическа шапка и е оставил тъмно петно с формата на Африка. Само това помня за него. Това и златната верижка с името на Аллах върху мургавата му шия. Той ме гледа от горе на долу и бързо говори на непознат за мен език, може би урду. Не мога да откъсна очи от адамовата му ябълка, която подскача нагоре-надолу. Иска ми се да го попитам на колко години е — изглежда твърде млад, като артист от някаква чуждестранна сапунена опера — но успявам да измънкам само едно: Мисля, че се бих мъжки. Мисля, че се бих мъжки.
Не знам дали се бих мъжки. Едва ли. Как бих могъл? За пръв път се биех с някого. През целия си живот дори не бях замахвал с юмрук.
Спомените ми за боя с Асеф са откъслечни, но удивително ярки. Помня как той пусна музиката, преди да надене бокса. По някое време молитвеното килимче се откачи от стената и падна на главата ми; прахът ме накара да кихна. Помня как Асеф натискаше грозде върху лицето ми, оголените му зъби лъщяха от слюнка, а кръвясалите му очи се въртяха безумно. В един момент тюрбанът му падна и по раменете му се разпиляха дълги кичури руса коса.
И краят, разбира се. Още го виждам съвършено ясно. Винаги ще го виждам.
Най-често си спомням как бронзовият бокс проблясваше в лъчите на следобедното слънце; колко студен беше при първите няколко удара и колко бързо се затопли от моята кръв. Как отхвръквам към стената и в гърба ми се впива гвоздей, на който може би някога е висяла картина. Писъците на Сухраб. Барабанче, хармоника, дил-роба. Боксът троши челюстта ми. Задавям се със собствените си зъби, преглъщам ги, мисля за безкрайните часове, през които съм ги четкал и чистил с конец. Пак отхвръквам към стената. Лежа на пода, кръв от сцепената ми горна устна зацапва кафявия килим, остра болка раздира корема ми и се питам кога ще мога отново да си поема дъх. Строшените ми ребра изпукват досущ като клоните, които двамата с Хасан откършвахме от дърветата, за да се дуелираме като Синдбад от старите филми. Сухраб пищи. Бузата ми се удря в ъгъла на телевизора. Нов пукот, този път под лявото ми око. Музика. Сухраб пищи. Яки пръсти ме сграбчват за косата, отмятат главата ми назад, виждам блясъка на стомана. Удар. Нов пукот — този път е носът ми. Стискам зъби от болка и забелязвам, че на места се разминават. Ритници. Сухраб пищи.