Не знам точно кога, но по някое време почнах да се смея. Беше болезнено, боляха ме челюстите, ребрата, гърлото. Но аз продължавах да се смея. А колкото по-силно се смеех, толкова по-жестоки ставаха ритниците и юмруците.
— КОЕ Е ТОЛКОВА СМЕШНО? — ревеше Асеф след всеки удар. Пръски слюнка падаха в очите ми. Сухраб пищеше. — КОЕ Е ТОЛКОВА СМЕШНО? — изкрещя пак Асеф.
Още едно ребро се строши, този път долу вляво. Смешното беше, че за пръв път след зимата на 1975 г. се чувствах умиротворен. Смеех се, защото виждах, че в някакво скрито кътче на душата си дори съм очаквал това. Спомнях си онзи ден на хълма, когато замерях Хасан с плодове и се опитвах да го предизвикам. А той просто стоеше и червеният сок попиваше в ризата му като кръв. После взе нара от ръката ми и го смачка върху челото си. Доволен ли си сега? — изстена той. — Олекна ли ти? Не бях доволен и изобщо не ми олекна. Но сега се почувствах щастлив. Тялото ми беше смазано — едва по-късно щях да разбера колко жестоко, — но се чувствах изцелен. Най-сетне изцелен. И се смеех.
После краят. Ще го помня до гроб.
Лежах на пода и се смеех. Асеф ме беше възседнал с безумно изкривено лице и сплъстената му коса се люшкаше на сантиметри от очите ми. Свободната му ръка стискаше гърлото ми. Другата, ръката с бокса, беше над рамото му. Той отметна юмрук още назад за поредния удар.
И тогава се раздаде тъничък глас:
— Бас.
Озърнахме се и двамата.
— Моля те, стига.
Спомних си какво бе казал директорът на сиропиталището, когато ни отвори вратата. Как му беше името? Заман? Никога не се разделя с нея. Където и да отиде, винаги я затъква под пояса си.
— Стига.
Две вадички черен грим, смесен със сълзи, се стичаха по бузите му и зацапваха ружа. Долната му устна трепереше. От носа му течаха сополи.
— Бас — изстена той.
Ръката му беше вдигната високо и опъваше ластика на прашката. В чашката имаше нещо жълто и лъскаво. Примигах, за да изчистя кръвта от очите си, и видях, че е бронзово топче от пръстена на масата. Сухраб се целеше с прашката в лицето на Асеф.
— Стига, ага. Моля те — изрече той с дрезгав, треперещ глас. — Не го мъчи повече.
Устните на Асеф помръднаха беззвучно. Той понечи да каже нещо, удържа се и накрая попита:
— Какво си мислиш, че правиш?
— Моля те, спри.
Нови сълзи бликнаха от зелените очи на Сухраб и се смесиха с грима.
— Остави я, хазарче — изсъска Асеф. — Остави я, инак това, дето му причиних, ще е като кротко подръпване на ухо в сравнение с онова, което те чака.
Сълзите бликнаха още по-силно. Сухраб поклати глава.
— Моля те, ага. Спри.
— Остави я.
— Не го мъчи повече.
— Остави я.
— Моля те.
— ОСТАВИ Я!
— Бас.
— ОСТАВИ Я!
Асеф пусна гърлото ми. Хвърли се към Сухраб.
Прашката издаде звънко свистене, когато Сухраб пусна ластика. После Асеф изпищя. Вдигна ръка към мястото, където само преди миг беше лявото му око. Между пръстите му се процеждаше кръв. Кръв и още нещо, лепкаво и белезникаво. Нарича се стъкловидно тяло, помислих аз съвършено ясно. Чел съм го някъде. Стъкловидно тяло.
Асеф рухна на килима. Затъркаля се с писъци насам-натам, продължавайки да притиска с длан кървавата очна кухина.
— Да вървим! — каза Сухраб.
Хвана ме за ръка. Помогна ми да се изправя. Всяка клетка в смазаното ми тяло крещеше от болка. Зад нас Асеф продължаваше да пищи:
— МАХНЕТЕ ГО! ИЗВАДЕТЕ ГО!
Залитайки, отворих вратата. Когато пазачите ме видяха, очите им се разшириха и аз неволно се запитах как ли изглеждам. Коремът ме болеше при всяко вдишване. Единият пазач каза нещо на пущу, после двамата се втурнаха покрай нас към стаята, където Асеф продължаваше да пищи: