Илия Тенев
Ловецът на ръждясали роботи
Бен Габер се спря, като здраво стисна автоматичната си лазерна пушка. Залязващото марсианско слънце хвърляше последни лъчи над блатото и гората. Тишина и спокойствие царяха наоколо, нарушавани от кратките писъци на блатни птици. Далече назад, откъдето настъпваше нощта, бледнееха светлините на дома му. Петдесетгодишният мъж бавно се огледа: независимият характер на местността му изглеждаше подозрителен. Лицето му бе станало мрачно, дори зло. Беше спал лошо. Откакто Криста изчезна, без да се усети, бе станал още по-суров и див. Елен, неговата жена, не можеше да понася скучния живот, дори нещо повече: Бен отсъствуваше по няколко дни, впуснал се преследването на ръждясалите роботи, които скитаха из долината и разнасяха със себе си радиацията от атомните им сърца. С това се препитаваха — той и семейството му. Бен стапяше роботите с лазерната пушка, записваше заводския им номер, който бе маркиран на всяка част, и така срещу всеки представен номер получаваше възнаграждение. Живееха в малка вила, усамотени, на около двеста или от областния център. Понякога ги посещаваха други ловци и тяхното присъствие разнообразяваше студените и скучни марсиански нощи. Но хората се страхуваха от тая местност. Не от подивелите роботи, изпитващи неприязън хората, а от кивотите, които обитаваха блатата и за вито се говореха невероятно страшни неща. Същества, подобни по външност на хората, свръхинтелигентни, умни, в крайност и жестоки. Така говореха за тях малкото очевидци, имали щастието да останат по случайност живи при опасните им срещи с тези същества. Никой не знаеше откъде се бяха появили, никой не можеше да предположи дали представляваха някаква извънземна цивилизация, но факт бе, че съществуваха. Дори се мълвеше, че кивотите населявали Марс още преди първите земни преселници. Появата на петстотинте роботи, заразени от бацила на ръждясалата епидемия, малко отклони заниманието на обществеността от присъствието на кивотите. Роботите бяха обречени на гибел и правителството бе решило да ги претопи, но умните машини разбиха трюмовете на транспортния звездолет, който щеше да ги откара на Меркурий, и потърсиха убежище в необитаваната долина. Роботите умишлено трошаха оловните калъфи на атомните си сърца и по този начин разпространяваха радиацията. Пусна се и слухът, че търсели контакти с кивотите. Правителството даде разпореждане за масовото унищожаване на неутронните роботи. Най-известният от ловците беше Бен Габер.
Когато роботи и кивоти започнаха съвместно да нападат хората, нещата в областта се усложниха. Броят на ловците рязко намаля. Престанаха да посещават самотното жилище на Габер, защото домът се намираше на прехода между долината и блатата. Само самотният ловец и семейството му останаха там. Някои заговориха, че той сътрудничел с ония. Но това бяха само предположения, никой не можеше да го докаже. Все пак имаше някакви последствия от цялата тази работа: Криста — неговата дъщеря, беше изчезнала потайно и неочаквано, по-скоро отвлечена. „Отвлякоха я, Бен…“ — точно така го бе казала изплашената до смърт Елен, докато той обикалял с пушка из долината. В онзиденшното утро съгледала от верандата на вилата тежък робот да обикаля около оградата. Спокойната по природа Елен замръзнала на място. В същото време двадесетгодишната им дъщеря Криста се връщала от магистралата, носейки пощата. Роботът наблюдавал Елен съвсем кратко, сетне металната му ръка посегнала към оловния щит, който предпазвал от убийствената радиация на атомното сърце. Жената премаляла от уплаха, а нищо неподозиращата Криста спокойно приближавала дома. В същия миг се чуло изсвирване. Съвсем човешко изсвирване. Дори и младото момиче трепнало от изненада и тогава, виждайки робота, изпищяло от страх. На свой ред невъзмутимият робот върнал оловния калъф в сърдечното гнездо и включил дежурните си антени. Елен ахнала от изненада, като видяла внезапната поява на мъж, застанал редом до робота. Мъжът изглеждал млад, облечен в костюм и с вратовръзка, сякаш отивал на прием. Бялото му лице я пронизало с погледа си, а очите, като че ли стъклени и хладни, не й дали възможност да помръдне.
— Вие сте госпожа Елен Габер? — съвсем учтиво запитал оня от оградата.
Тя не успяла да отвърне, само кимнала с глава, а другият продължил със странния си акцент:
— Госпожо Габер, предайте на съпруга си да се допитва до нас кога трябва да ходи на лов, или въобще дали е необходимо да го прави.
Сетне мъжът подал команда на робота, който подложил металните си ръце, където оня седнал удобно. После роботът включил подемната си въртолетна сила и бавно се издигнал над земята, направил кръг над къщата и след това внезапно пикирал над вцепененото момиче, грабнал я в металните си обятия и заедно с непознатия мъж тромаво се понесъл към блатата. Виждайки отвличането на Криста, жената на Бен Габер загубила съзнание. Едва на другия ден дошла на себе си, когато мъжът й се бе върнал й се бе върнал от лов. „Отвлякоха я…“ — така свърши тя объркания си разказ, а след всяка нейна дума той ставаше все по-мрачен и зъл. И реши: взе лазерната си пушка и в самия залез на слънцето тръгна към блатата. Знаеше, че това бе дело на самите кивоти.