Изведнъж се досети, че преди малко бе спрял, макар и за миг, но напълно достатъчно ония от гората да забележат това. Притежаваха отлично зрение и превъзходна логична мисъл, което ги улесняваше преждевременно да усещат опасността. Познаваше ги и затова бе единственият, който не се страхува, че отива при тях. В него не се насаждаше никакъв страх, който да го държи под напрежение. Беше решил да отиде при тях и да поговори. Да, просто да поговори, със заредена пушка.
Оттатък блатото бе тъмният лес. Тутакси у него се събуди палещо очакване: сега те ще излязат насреща му. Направи крачка в мътната вода. Очите му се взираха в зрача, но не забелязваше нищо. Знаеше, че го очакват. Поня вечерен хлад. Водата наоколо се нагъна на малки вълни. Погледът му улови в отражението на водната повърхност очертанията на череп. Тази нереална гледка изостри напрежението у него, обръщаше бялото в черно и човек ставаше неспособен да разбира дори съвършено ясни неща. Може ония да са извършили най-страшното. Нека този грях да тежи на душата му.
Наоколо тишина. Стараеше се да раздуха своята ярост към ред и разум. Взираше се в гората и се остави да му действува редът на нейната безжизненост. Тогава няколко сухи клонки изпращяха силно. В тъмнината се мярна очертанието на нечия фигура. Една уста изсъска, каза едно име:
— Бен Габер!
Мигновено спря. Абсолютно никакво движение! Все пак го обхвана нетърпението да направи нещо. Отново тръгна. Преди малко му подсказаха, че ги е намерил. Тъкмо тогава същият глас с натъртен и мрачен тон извика:
— Бен Габер, спри!
Остана с широко разкрачени крака във водата. На хоризонта слънцето бе изчезнало, оставяйки безкрайна морава пътека по потъмняващото розово небе.
По дрезгавите нотки позна гласа на Фукс — главатаря им. Сърцето му се сви, не от страх, а от мъка, Привидяха му се няколко сенки между дърветата, но нищо повече. Отново покой и тъмнина. Нещо го усукваха.
— Искам да говоря с тебе, Фукс! — твърдо произнесе той и ядно изскърца със зъби.
— Първо хвърли оръжието! Постави го на голото дърво вдясно от теб.
Последва подигравателен смях. Само Финкли можеше да стори това.
— По-тихо, Финкли — зашепна Фукс, — дошъл ни е татко Бен.
— Татко Бен!?
— Ама ти се учудваш! Иска да говори с нас… Подиграваха се. Вече беше без пушка. Чу се пращене на клони. Останалите се раздвижваха.
— Без фокуси, Фукс, знаеш за какво съм тук.
— А сега свали двата пистолета от колана, които си закрил с якето си, и ги постави на същото място!
Имаше и трети пистолет. Трябваше да мисли за съвсем други неща, за да не го усетят.
— Сигурен ли си, че си сам? — попита го Фукс. Гласът бе рязък и застрашителен.
— Да, Фукс, сам съм. Знаеш, че не лъжа.
— Нямаме доверие в хората. Нищо чудно да си ни докарал карабинери.
Последва разговор на техен език, който Габер не разбираше. Краката му бяха изтръпнали от ледената вода. В същия миг чу лек шум зад себе си. Обърна се лекичко и срещна скелета на голото дърво, но без оръжията по клоните. Изненадата го накара да потрепери: бяха нещо повече от дяволи. Спореха за нещо. После отново се разнесе отвратителният кикот на Финкли.
Тук ли ще стоя? — попита Бен Габер.
— Ние ще решим това! — сухо се отвърна.
Бяха някъде наблизо, но не искаше да ги съзре, защото бе започнал да ги проклина, а очите им виждаха като на светлина.
Какво направихте с нея? — най-сетне запита за това, за което бе дошъл ловецът на ръждясалите роботи.
С надежда погледна напред в тъмнината.
— Отговори ми, Фукс!
Другият със студен глас се обърна към Бен Габер:
— Затова ли си тук?
— А ти как мислиш?
— Да, но ако жена ти се усъмни в нещо… Тръгнал си с толкова много оръжие! Може да съобщи по видеофона на бригадния комисар.
Бен Габер стисна юмруци: краката му се вкочанясваха от водата. По бузата на коравосърдечния човек се изтърколи сълза.
Кажи ми, Фукс, какво направихте с нея?
Мълчанието от другата страна се стовари с цялата си злокобна тежест върху му и той го наруши със сърцераздирателен вик: