— Криста е моя дъщеря! Фукс прошепна:
— Е, кажи му пък, Фин.
Лигавият глас на Финкли закипя от злоба:
— О, не ми пречете, мисля над теорията си, дали световете, в които живеем, не представляват ядра от електрони.
Забравяш, Фин, че хората са много чувствителни, когато страдат.
Чу се подигравателна въздишка и подир това шевно храчене.
— Е, добре… Слушаш ли, татенце? Стана същото, както и с останалите…
Някаква пареща вълна премина през гръбначния му стълб и като ледена топка зае гина в мозъка му. Имаше усета, че улавя блудкавия мирис на разлагаща се плът. Следващите му думи напомняха фъфлене.
— Нали, Фин, това не е вярно?
— Вярно е, татенце. Помислихме и за теб: живееш далече от града, а семейството ти е непокътнато. Комисарите биха се усъмнили в нещо, нали? И затова вчера постъпих съвсем логично, като я издебнах.
Ловецът беше потресен. Та това бе повече от гавра!
— Защо? — проплака той.
— Нямаш право да ни задаваш този въпрос! — обади се друг, чийто глас приличаше на Мьостра, който твърдеше в една от своите теории, че ако хората знаели изцяло тайната сила на елементарните частици, от грамофонната игличка можели да възпроизведат тяга за космически кораб.
На свой ред се обади и Фукс. Габер не подозираше, че след малко щяха да му напомнят страшното минало.
— Ако бригадният комисар разбере по някакъв начин, че не си само ловец на ръждясали роботи, а и биолог, тогава много служби ще се поровят в прикритото ти минало. С теб е свършено, Бен. Не си ли разбрал, че след като ни създаде, ти съществуваш чрез нас?
Той потрепера.
— Искам да я видя. Аз изгубвам своята дъщеря.
— Криста — каза Фукс, — Криста ще бъде мъртва.
— Няма какво повече да се каже — изхлипа Бен Габер. В мрака успя да забележи приближаващата се фигура на Фукс, който бе застанал на брега, и сега гласът му заприлича на оратор:
— Какво представлява един човек, на когото смъртта е отнела щастието? Нищо, всичко е без стойност. Живите продължават борбата между слабия и силния. И само тогава щастието е конкретно, когато притежавате това, което други не притежават. Безсмислено е да ридаеш, Бен. Човек никога не е създал щастие за другия! — В тъмнината Фукс завъртя глава. — Никога!
Бен Габер гледаше към него с изцъклени очи.
— Защо не ми отговаряш, Бен?
— Не разбирам за какво говориш!
Не разбираш ли? Разбираш! — с рязък глас викана Фукс.
Ръката му сочеше ловеца.
— В човешкия живот няма много такива мигове и вие не можете да се оплачете от съдбата. Ти ни създаде, ала не си Бен Габер, а Бен Джосер. Чуваш ли? Ние не полудяваме. Тук е твоето истинско име. Разпространил си новия вирус. Създаде много синтезирани като нас, докато постигна успех и доказа, че си майстор на белтъчната биосинтеза, но само за себе си. Откри още редица аминокиселини, неизвестни за учените, зародили са се в друга част на Вселената, където се е повтаряло невероятното за вас стечение на закономерности и случайности, създали живота и разума. И после ги вгради в нашите организми. Но сам си разбрал, че твоите бъдещи войници за завладяване на човечеството не могат да съкращават гладната си мускулатура само с окситоцина. И ни откри тайната на аденозинтрифосфатната киселина — енергията на живата клетка, чистият продукт, който ни дава живот. Предаде информации в нашите ДНК да възприемаме всичко: науките, езиците, да бъдем свръхчовеци. Но тук сгреши, защото намразихме и теб. Ние научихме за неща, за които и не подозираш. Унищожавахме хората, изсмуквахме енергията им и ние съществуваме. Чуваш ли, Бен, съществуваме — какво неопределено наречие! Създадохме си теория за нашето общество. Лишавахме хората от краткото им щастие, правехме го, защото ти ни научи на това, Бен. Бен Джосер! А ти чувал ли си за него, ловецо?
— Не, но аз вярвам.
— Добре, че вярваш. Вашето призвание е да вярвате. С умоляващ глас Бен Габер каза:
— Аз не съм убиец… Аз съм учен… и преди всичко баща.
— Но ти даде на наше разположение Криста. Да имаш власт над човека за нас нищо не значи. Преди всичко ние не сме хора. Можем да се гаврим с кой и да е нещастник, преди да умре — това е лесно. Обаче — Фукс се запъна, — обаче ще научиш нещо ново, което открихме, но то води началото си от твоята тайна лаборатория. Умението ни е да заставим жертвата сама да умре, да приложи системата в тялото си, да ни обикне и веднага след това да поговорим с него как се чувствува в момента, преди да умре, как подрежда мислите си — е го къде е ударът. Това е наука. Ние опознавахме хората, давахме на човека надежда, хранехме го, за да има физическа сила, внушавахме на съзнанието му, че трябва да се опита да се опознае повече, да се бори за живота си и накрая, когато той трябваше да мисли за собственото си съществуване, за бъдещето, поставяхме условието: умри! Това не е така лесно, защото не прилагахме насилие. Имаше и такива, които успяваха да ни се изплъзнат… Главното е да събудим доверие у човека. Говорим му за неговата професия, готвим го за учен… Те се доверяваха, настояваха, за да не бъдат изпреварени. Важно е друго. Без да разбират нищо от нашите методи, те удивително умело сами за себе си извършват процедурата. Казваме им, че това е много важно за тях. О, вярата е голямо нещо. Да знаеш само, Бен, как спокойно изцеждат своята енергия, без да бързат, и така внимателно ни подават пълните стъкленици, сякаш се страхуват да не се излее серумът… накрая вдигаха очи към нас. Питаме се, каква сила ги заставя да се лишат от живота си и да се подложат на това самоубийство? Това не можем да научим, защото всичко е без резултат — хората загиваха, а нашето съществуване продължаваше за сметка на техния живот.