— А не им ли давахте надежда? — попита Бен Габер. На слабата светлина гледаше Фукс в очите, без да трепне.
— Не, Бен. Те просто сами умираха, умираха изведнъж, не от липса на енергия, а като че ли през телата им преминаваше лазерен лъч. Разбрахме, че душевната сила е по-силна от физическата и тогава те не се владееха.
— Това не е истина! — изкрещя Бен Габер като епилептик, който твърди, че не е такъв, даже когато устата му се запени.
— Били са ти необходими роботи от плът и кръв. Бен Габер разбра, че положението става опасно за него.
— Мъртва ли е вече? — попита неочаквано той.
— Сега можеш да я видиш. Сега ела… Ловецът изпита истински ужас.
— Не, не искам…
— Но защо, Бен? Как е възможно! Криста е твоя дъщеря.
И той тръгна. Вдървените му крака стъпиха на брега. Мина покрай няколко от тях, които му сториха път. Спря се нерешително — пред него стояха развалините на разлагащо се тяло, което бе още живо. Когато утринната светлина стана видимо по-силна, той срещна лицето й, линията на черепа и угасващия блясък на тъмните очи.
Фукс се бе приближил. Студените му очи враждебно, с примес на отчуждение го наблюдаваха.
— Какво ще правиш сега?
— Не зная — отвърна ловецът.
— Това не е сън.
Продължи да стои в същото положение още известно време, потънал в своите мисли, така че, като чу отдалечаващия се вече глас на Фукс, трепна, сякаш бе стреляно по него.
— Ако някога бъдем изправени пред вашия трибунал, ще убедим хората, че сме сътворени от друга природа, както някога се е казвало, че всичко е започнало началото си от шепа кал. Ще се постараем да открием друг начин за нашето съществуване, за да намерим крайния отговор на нашия метод.
Последва смях. Той чу този смях и изведнъж се сети, че имаше трети пистолет. Извади го и бързо зареди. Никой не му попречи, но после като че ли размисли и хвърли оръжието на тревата. Не можеше да направи нищо повече пред това умиращо безмълвие. Блудкавият мирис на плътта бе последното доказателство за извършеното деяние — една съвършена гавра, непознаваща граници.
Изведнъж се ослуша и застана нащрек. До него достигнаха далечни викове. Беше сам, изоставен. Спомни си, че вчера беше предупредил Елен, ако не се върне до полунощ, да се обади на бригадния комисар. А сега карабинерите приближаваха. Навярно кивотите бяха изчезнали или вече ги избиваха, или пленяваха. Там нещо ставаше. Нямаше и роботи, които така много го мразеха. Габер потрепера. Имаше усета, че нечии неприятелски очи скрито го наблюдаваха. Не искаше да се спира пред никакви опасности и изненади. Очакваше. Болезнено и страшно.
„Ако ме бяха подложили на техния метод, нямаше да издържа“ — каза на себе си той и без да се замисля и бави повече, взе пистолета от земята и го насочи към себе си.