Автомобилът се върна назад и мъжът на пътническата седалка свали прозореца си.
"Имате нужда от превоз?" - попита той.
Хоук кимна и се запъти към колата. Влезе вътре, а шофьорът не изчака Хоук да намери колана си, преди да натисне газта. Двамата започнаха да разговарят с приглушени тонове. И макар че Хоук долавяше само части от разговора, можеше да каже, че мъжът, който шофираше, не беше доволен от решението да вземе Хоук.
"Това е най-добрият ни шанс навън - каза мъжът от страната на пътника. "Оставяме го да вземе колата и се прибираме вкъщи".
Ястреб се намръщи и се наведе напред, говорейки на руски. "Тази кола не е открадната, нали? Защото няма да е добре за мен, ако те спрат".
"Разсърдихте ли ФСБ?" - попита шофьорът, като гледаше Ястреба през огледалото за обратно виждане.
"Все още не - отговори той с крива усмивка.
Злобата по лицата на двамата мъже се стопи в искрен смях.
Според GPS-а на Хоук градът се намираше на около десет километра напред.
"Къде отивате?" - попита пътникът.
"Където ме отведете" - каза Хоук. "Лодката ми протече и аз тръгнах пеша за помощ. Щом стигна до място, където мога да се обадя по телефона, ще повикам някой да ми помогне".
Двамата мъже се спогледаха и се усмихнаха.
"Попитайте го", каза шофьорът шепнешком на другия мъж.
"Не, ти го попитай."
Размяната на мнения продължи няколко минути, като и двамата не искаха да попитат каквото и да е, което изглеждаше толкова належащо.
Тогава Хоук ги прекъсна. "Трябва ли да ме питаш нещо?"
Преди някой от двамата мъже да успее да отговори, шофьорът измърмори нещо и погледна в огледалото за обратно виждане. Хоук разбра, че нещо го тревожи. След това пътникът се обърна и погледна покрай Хоук и през задното стъкло.
И двамата мъже започнаха да ругаят, докато шофьорът натискаше педала на газта до пода. Хоук се дръпна назад, неспособен да се справи с първоначалната инерция. Обърна се, за да види как зад тях ускорява друга кола.
"Пригответе се!" - изкрещя шофьорът. Той посегна към конзолата и извади пистолет. Ястреб посегна към раницата си и уви ръка около пистолета. Джипът се носеше с рев по магистралата, като всяка неравност разтърсваше Хоук. Колкото по-голяма беше дупката, толкова по-голяма болка изпитваше Хоук, когато главата му се удряше в тавана.
Хоук отново погледна назад и забеляза, че колата ги настига. Тогава двама мъже изкараха главите си - и оръжията си - от страничните прозорци на задната седалка.
"Долу!" - изкрещя шофьорът секунди преди градушка от куршуми да порази джипа им.
Хоук остана на земята, докато автомобилът се въртеше напред-назад по магистралата. Мъжете в приближаващата кола продължиха да нападат джипа.
Когато настъпи затишие в стрелбата, Хоук надникна точно над задната седалка и отвърна на огъня. Първите му няколко изстрела зашеметиха двамата мъже отпред, тъй като те започнаха да крещят срещу него.
"Какво правиш?" - казал шофьорът. "Тези мъже ще ни убият."
"Не се ли опитват вече да го направят?" Ястреб попита.
"Те просто се опитват да ни сплашат" - каза пътникът. "Няма да ни убият, поне засега."
Ястреб се сниши и внимателно огледа двамата мъже. "Ако ги хванем първи, няма да се притесняваме, че после ще ни направят нещо".
"Не знаеш с кого си имаме работа" - каза пътникът, а от бузите му изчезна целият цвят. "Тези хора са безмилостни. Няма да се спрат само с това да ни убият. Ще накарат да изчезнат целите ни семейства".
"Какво направихте, за да ги разстроите толкова?" Ястреб попита.
Двамата мъже свиха рамене и едва забележимо поклатиха глави.
"Толкова лошо, а?" Хоук каза, преди да се обърне и да произведе още няколко изстрела.
Секунди по-късно нова порция куршуми разпръсна джипа им. Този път един от тях намери целта си, като проби гумата и изпрати джипа извън пътя. Докато напускаше магистралата, той се удари в нещо на рамото, което изстреля автомобила във въздуха. Когато се върна надолу, той отскочи, а след това се преобърна настрани, преди да се плъзне, което на Ястреба му се стори като цяла вечност.
Той изохка от болка, дезориентиран от инцидента. Отвъд най-близкия прозорец виждаше само стена от сняг.
Това беше последното нещо, което си спомни, преди да изгуби съзнание.
ГЛАВА 10
Якутск, Русия
ЕДДИ ТИСЪН си пое кратко дъх през зъбите, докато местеше торбичката с лед върху крака си. Бяха минали три дни от последния му бой, но той все още не беше напълно възстановен. Питър му се беше обадил по-рано, молейки го да дойде за мач тази вечер. Но Тайсън познаваше границите си, които изискваха много повече време за възстановяване сега, когато бащата на времето беше нанесъл няколко собствени удара.