"Къде води това?" Ястреб се запита.
"Просто продължавай да караш", каза мъжът. "Скоро ще видиш."
След няколко минути пътят се отклони наляво и се спусна в малка долина. Пътят се проточи около гърба на една скала и се изкачи в планината. Ястреб погледна в огледалото за обратно виждане, наблюдавайки как равнината изчезва, когато навлиза в гората.
"Ако ще ме убиваш - започна Ястреб, - няма нужда да ме караш да пътувам по целия този път. Сигурен съм, че никой няма да намери тялото ми."
Двамата мъже се ухилиха. "Кой е казал, че искаме да те убием?"
Хоук погледна пистолета. "Вие насочвате оръжие към мен".
"Това е само за да съм сигурен, че ще направиш това, което ти казвам", каза шофьорът. "Ще те убия само ако той ми каже да те убия".
"И кой е той?" Ястреб попита.
"Скоро ще го срещнеш."
След като Ястреб си помисли, че не може да отиде по-нагоре, той изкачи гребена на планината и се озова на гърба на обширно имение с изглед към долината от другата страна. Древните борови дървета се извисяваха над главите, а клоните им бяха отпуснати от тежестта на снега. Те обрамчваха живописната триетажна къща на Тюдорите, която беше величествена и по размери, и по стил.
Сигурно ми предстои среща с прочут руски олигарх.
Хоук паркира там, където шофьорът му нареди, преди да последва двамата мъже в къщата. До вратата стояха въоръжени охранители, които кимнаха на мъжете, когато влязоха.
"Какво се е случило с вас двамата - попита един от охранителите, като примижаваше, докато изучаваше изподраните им лица.
"Нищо, но трябваше да видиш другия човек" - изсумтя шофьорът.
Вътре слугите се разтичаха из помещението, като предлагаха да вземат палтата на триото и да им дадат да пият.
Шофьорът обаче им махна с ръка, за да не помогнат на Хоук. "Той все още не е гост."
Ястреб се чувстваше гол без оръжието си, влизайки в такава опасност. Въпреки бойните си умения нямаше да има шанс да оцелее, ако се наложеше да се опита да избяга.
Шофьорът направи жест на Хоук да влезе в една стая, в която имаше голяма маса за хранене, заобиколена от столове, и малка маса за сервиране в ъгъла. Няколко маслени картини на руски командири украсяваха две от стените, а на другата висеше голямо огледало.
Ястреб се надяваше, че добрата му постъпка няма да означава неговата гибел. Останал сам в стаята, единственото, което му правеше компания, бяха мислите му.
Трябваше просто да взема другата кола и да си тръгна, след като убих онези мъже.
Хоук действаше по инстинкт. Инцидентът задейства механизма му "борба или бягство". А Хоук не знаеше как да избяга. Чувстваше се задължен на двамата мъже за добрината им, макар че сега се чудеше дали не са го взели по някаква друга гнусна причина.
След като седя сам в продължение на десет минути, вратата се отвори. Хоук се обърна на стола си, за да види кой влиза.
Очите му се разшириха, когато разпозна мъжа. Почувства, че стомахът му спада.
Това беше Андрей Орловски.
"Е, е, е - каза усмихнатият Орловски, докато се приближаваше към Хоук, - изглежда, че някой ми е донесъл най-невероятния подарък."
ГЛАВА 12
Монтана
АЛЕКС ПОСТАВИ мобилния си телефон между ухото и рамото си, докато наливаше зърнената закуска на Джон Даниел. Две минути след разтапянето той крещеше, защото в първата купичка, която беше наляла, имаше прекалено много мляко. От другата страна на линията Морган Мей се опитваше да успокои Алекс за това, че Ястреб не е говорил с нея след скока си от HALO и че неговият маяк за проследяване внезапно е излязъл от строя.
"Сигурна съм, че е само заради сателитите над тази част на страната - каза Морган. "Компаниите, които управляват тези неща, не искат да харчат пари за разширяване на покритието в безплодни участъци земя".
Алекс подсмърчаше, докато се опитваше да сдържи сълзите си.
"Но трябва да знам, че той е добре" - каза тя, като наблягаше на всяка дума.
"Разбирам", каза Морган. "Загрижен съм също като теб."
"Съмнявам се в това" - изсумтя Алекс. "Не чувам никакви писъци на деца на фона на мястото, където се намирате".
"Просто се отпусни и му дай малко време. Рано или късно ще се появи - и съм сигурна, че ще е добре, когато го направи".
Алекс блъсна кутията със зърнени закуски на масата и седна. Джон Даниел продължи да хленчи, сочейки към каната с мляко пред себе си.