"Аз съм готов да чуя", каза Норис.
"Мисля, че можем да използваме тази ситуация в голяма победа за нас както в дипломатически, така и във военен план", каза тя. "Първо, да поканим Япония да посредничи за постигане на мир между нас и Северна Корея. Това ще ни донесе точки, тъй като ще позволим на друга държава, която е заинтересована от мира в този регион, да води преговорите. Второ, правим големи отстъпки и на Ким Йон Джу, което му позволява да запази лицето си пред народа и да изглежда, че е постигнал трудна сделка. Той ще може да се похвали с уменията си за водене на преговори пред севернокорейските граждани, а ние ще имаме полза от това, че сме избегнали непопулярен военен конфликт."
Норис постави клечка за зъби в устата си, като се държеше така, сякаш обмисляше предложението ѝ. Истината е, че той вече беше взел решението си много преди да влезе в стаята. Дълбоко в себе си се чувстваше малко виновен, че е свикал голяма среща в ситуационната зала заради една шарада. Но трябваше да се увери, че няма начин телеграмата, която офисът му се готвеше да изпрати, да бъде изтълкувана като измама.
"Господине, с цялото ми уважение - започна Милър, - това ми се струва като гигантска крачка назад. Северна Корея е там, където я искаме. Те треперят от страх, напълно наясно са, че да се карат с нас е губещо. Няма нужда да им отстъпваме."
Няколко други генерали повториха коментарите на Милър, потвърждавайки неговата позиция.
Норис кимна на един от помощниците си, който му раздаде доклад за проучване, проведено от стратезите на Белия дом.
"Докато изучавате тези цифри, имайте предвид, че нашата цел е да служим на интересите на американския народ", каза Норис. "И макар да вярвам, че осигуряването на безопасността на гражданите е важно, има множество начини за постигане на тази цел, които не включват бомбардиране на Северна Корея."
Един от другите генерали сви рамене. "Нахлуването в тях би било безсмислено, да не говорим, че там има малко стойностни неща. Няма да получим нищо от това".
"Ние не вземаме решения за участие в конфликти само за да получим нещо от тях" - каза Норис и очите му се стесниха. "Поне тази администрация няма да действа по този начин. Но просто погледнете числата на тази страница, мислите ли, че американският народ иска да воюва със Северна Корея? Изглежда, че почти всички го смятат за нарцисист, който има високо ниво на самочувствие".
"А също така той има възможност да причини големи вреди на американския народ", каза Милър.
"Къде са доказателствата?" Норис отвърна на удара. "Предполага се, че разполагаме с най-великата разузнавателна агенция в света, но нито една от тях не може да ни предостави каквато и да е приложима информация, че Ким Йонг-джъ притежава това, което твърди, че притежава. Когато той се сдобие с ядрено оръжие, този разговор ще бъде съвсем различен. Дотогава нямам намерение да ни въвличам в нов конфликт като този във Виетнам, в който няма какво да спечелим и можем да загубим всичко, като започнем най-вече с живота на американските войници."
Норис прегледа брошурата, в която се посочваше, че повече от осемдесет и пет процента от американците са против нов конфликт. Той вдигна хартията.
"Това показва, че хората харесват мира и просперитета - и искат да ги запазят. Не желая да застрашавам това заради догадката, че Северна Корея може да има ядрени оръжия."
"И какво ще направите?" Милър попита.
"Планът на министъра ми харесва", каза Норис. "И така ще действаме. Да ангажираме Северна Корея с мирни преговори в Токио."
Милър се намръщи. "Това е ужасна идея, сър."
"Вие изразихте позицията си - каза Норис. "Това ще бъде краят на това. Ясно ли е?"
Милър кимна, без да каже друга дума.
Норис прекрати срещата. Капанът беше заложен.
ГЛАВА 22
Якутск, Русия
ЕДДИ ТАЙСЪН ОТКЛЮЧИ поредицата от брави на апартамента си и плъзна спортната си чанта по пода. Заключи отново входната врата и се свлече на дивана в хола, като затвори очи и се отпусна за момент. Когато се изправи, се препъна в ключа за осветлението и включи горните осветителни тела.
Тайсън изпищя, когато забеляза мъжа, който седеше в шезлонга от другата страна на стаята.
"По дяволите, човече" - каза Тайсън. "Едва не ми докарахте инфаркт."
Брейди Хоук се усмихна. "Как си, Ти-Бон?"
Тайсън поклати глава, преди да се върне във всекидневната. "Знаеш ли колко време мина, откакто някой ме нарече така?"
"Въз основа на въпроса ти предполагам, че е минало една минута."
"Десет или дванайсет години поне", каза Тайсън. "Така че, да, много минути."