— Вече няма „ако“ — каза нежно Хънт. — Страшното мина.
— Знам, но все пак…
— Виж, първото и най-важно нещо беше да те измъкнем оттам. А след като разбрах, че иска ключ от белезниците, ми стана ясно, че рано или късно ще ги свали. Прецених, че тогава ще е моментът да действам.
— Добре, но откъде знаеше, че изобщо ще имаш шанс да му се нахвърлиш?
— Не знаех. Трябваше да импровизирам. И трябва да признаеш, че не се справих толкова зле. — Той махна кичур коса от лицето ѝ. — Ключовият елемент беше телефонът в кухнята. Това, че ние му се обаждахме, ни даваше известен контрол. Докато говореше по него, не можеше да наблюдава вратата към Бранън стрийт, нали? Това е невъзможно. Затова, докато Джарвик го държеше на линия, момчетата от специалните части влязоха оттам с помощта на ключа, който аз им бях дал, а след това разбиха междинната врата към жилищната част.
— А ако бяха го направили, преди да си готов?
— Това нямаше да е никак добре — съгласи се той — затова им казах да чакат, докато не им дам сигнал.
— Имали сте уговорен сигнал?
— Сигналът е задължителен, Там. Това е основно правило.
— И какъв по-точно?
— При отварянето на задния вход трябваше да подам едната си ръка навън — все едно дали тази с белезниците, или другата. Така полицаят, наблюдаващ вратата с бинокъл от отсрещния покрив, щеше да разбере, че ръцете ми са свободни, и да им предаде по радиостанцията да удрят с всичка сила с тарана, за да ми дадат шанс да скоча отгоре му.
— Но я си представи, че… — започна отново тя.
— Виж, Там — спря я Хънт. — Този човек вече беше убил поне петима души, свързани с майка ми. В никакъв случай нямаше да ме остави да си тръгна жив от летището. Планът трябваше да сработи.
— Ами ако…
— Ей, стига вече. Спокойно. — Той се наведе и положи целувка върху бузата ѝ. — Всичко свърши. Успяхме.
33
През последните няколко седмици, докато Лин Шепард работеше върху своята история, между нея и Сюзън Пейдж се бе породило нещо като лична привързаност. Сега двете жени седяха заедно в трапезарията на дома за възрастни и обядваха, а вярната Беси, свита на кълбо, кротуваше в краката им. След като довършиха салатите си и обсъдиха последните клюки Лин се срещаше с нов мъж, а Уайът Хънт бе поканил баба си за Деня на благодарността, като плащаше самолетния билет и престоя ѝ в хотел „Сейнт Франсис“ — Сюзън най-сетне попита за материала, който Лин пишеше.
— Вече почти съм го приключила. Ще го публикуват в седем части, започвайки от идната неделя, така че поне ще получи широка гласност.
— Това е добре.
— Да. Но от друга страна…
— Какво?
Лин се засуети със салфетката си, побутвайки храната в чинията. Накрая вдигна очи с леко смутена усмивка.
— Ако ти кажа, това може да срине репутацията ми като безпощаден разследващ журналист.
— Но аз и бездруго не те възприемам така. За мен ти си новата ми най-добра приятелка.
— Благодаря ти. И аз започвам да мисля за теб по същия начин. Истината е, че съм малко уплашена.
— От кое?
— Тъкмо там е въпросът. Всички опасения изглеждат мъгляви и неоправдани, понеже самата история — как Уайът издирва твоята дъщеря и баща си — има чудесен завършек. Знаем какво е направил онзи тип Ланс Спенсър, а също до голяма степен и как. Той вече е мъртъв, тъй че не би следвало да има по-нататъшни проблеми.
— А има ли?
Лин отново се поколеба, преди да отговори.
— Всъщност става дума за пари.
— Май винаги става дума за тях — кимна Сюзън.
— Но особено в този случай.
— Нима? Дори след толкова години?
— Знаеш ли за какви суми говорим, скъпа? Отначало, когато започнах да се ровя в архивите, смятах, че общото състояние на Храма на народите е възлизало на два-три милиона, да речем най-много пет.
— Но се е оказало по-голямо?
Лин може и да беше уплашена, но със сигурност се гордееше с резултатите от проучването си.
— Различните оценки надхвърлят петдесет милиона — при това долари от хиляда деветстотин седемдесет и осма, не забравяй. От тях е установена съдбата на не повече от трийсет и пет. Тъй че братята Спенсър положително не са били единствените, които са превозвали бали с пари и са заделяли по някое и друго куфарче за собствени нужди.
— Искаш да кажеш, че и двамата братя са замесени?
— О, да. Както Лайънел, така и Ланс са служили като пилоти на Джоунс и обкръжението му. Те просто не са се застоявали в Джоунстаун за постоянно, нито са били там през последните дни, затова не фигурират дори в списъците на оцелелите. На практика, са останали невидими.