Хънт начаса вирна глава и опита да се усмихне, но усмивката бе твърде крехка и се разпадна върху лицето му.
— Да, чудесно, защо?
— „Чудесно“, рече той в изблик на бурен ентусиазъм.
— Май не успявам да те заблудя, а?
— Не и когато объркваш трима наши клиенти в течение на половин минута.
— Работата не е заек да избяга. — После тонът му стана сериозен. — За днес и утре всички в офиса са достатъчно заети, нали?
— Проблемът е по-скоро обратният, Уайът. Имаме твърде много неща за вършене и твърде малко персонал, особено ако ти не отделяш от собственото си време. Това не е критика, а просто факт.
— Приема се. — Хънт сключи длани пред лицето си. — Тези съобщения май наистина ми влязоха под кожата. А и историята с майка ми… — Той замълча за секунда, после разпери широко ръце. — Вече не знам какво да мисля. Да вземем факта, че е била убита, а после и изчезването на баща ми за толкова време. Как е възможно да не помня нищо от тези неща? Искам да кажа, до ден-днешен?
— Може би е било твърде болезнено?
— Не съм го потискал съзнателно, тъкмо там е загадката. Ти ме познаваш. Не съм от онези, дето ходят наоколо, сякаш са им потънали гемиите. Аз съм весел, безгрижен човек.
— Ха! — изпръхтя за момент Тамара, преди да успее да се овладее. — Искам да кажа, точно така. Такъв си, Уайът. Лек, безгрижен характер. Хората не спират да го отбелязват.
Хънт я изгледа с искрено удивление.
— Защо? Не е ли вярно?
— О, вярно е, и още как. Най-големият веселяк на света, честна дума! — Тя се приведе напред. — Хайде стига, не може да не се познаваш поне малко. Та ти нямаш нито една спокойна костица в тялото си. Защо според теб трябва вечно да си в страхотна физическа форма? Да имаш свой собствен бизнес? Да си толкова добър във всичко, с което се захванеш, да не говорим, че искаш постоянно да биеш в спорта и игрите?
— Това не са непременно дефекти в характера, Там.
— Не. Но не са и признаци на благ, ведър дух, който не позволява на нищо да го обезпокои — като например сблъсъкът с проблемите от ранното му детство, които е потискал кажи-речи цял живот. — Тя понижи глас. — Това е нормално, Уайът. Имаш право на реакция в такъв момент. Всъщност дори щях да се разтревожа, ако не ти се беше отразило на едно дълбоко, съкровено ниво. Ако бях на твое място, сега сигурно щях да лежа свита на топка в ъгъла, чудейки се откъде ще ми дойде следващият удар.
— Не ми се вярва — отвърна Хънт. — Според мен щеше да правиш същото, което и аз, тоест, от една страна, да търся кой и защо прави това, а от друга — да се мъча да разкрия убийството на майка си. Имам предвид, след като изобщо свикна с идеята, че имам майка и че тя е била убита. А също и баща… който може да е още жив. Можеш ли да си представиш как се чувства човек в такава ситуация?
— Мисля, че мога, Уайът — произнесе тя с равен глас. — Ако случайно си забравил, Мик и аз сме на същия хал.
Думите ѝ го шибнаха като камшик и за момент той примигна от силата им, преди да срещне отново погледа ѝ.
— Естествено, че не съм забравил, Там. Съжалявам.
Тя сви рамене.
— Разликата е, че аз никога не съм предполагала, че баща ни е мъртъв. Той най-вероятно си живее живота някъде и пет пари не дава за нас. Докато твоят сякаш възкръсва от мъртвите след близо четирийсет години. И онова писмо, което ти е оставил…
— Точно там е въпросът. Има ли начин авторът на съобщенията да е знаел за отец Бернард, за писмото и всичко останало?
Тамара прехапа устна.
— Не виждам как, освен ако този свещеник сам не е…
— Не — поклати глава Хънт. — Все на някого трябва да вярвам и не допускам, че той е знаел какво се случва с мен, нито че ще се появя на прага му днес или когато и да било. Смятам, че говореше истината и когато каза, че не умее да си служи с мобилен телефон. Тъй че не той стои зад съобщенията, освен ако изцяло не ме води за носа, което според мен е невъзможно.
— Но човекът, който ги изпраща, трябва поне да знае за майка ти, нали?
— Или най-малкото да подозира. Може да не е бил съвсем сигурен и затова в първия есемес да ме пита как е умряла. И ако бях отговорил, от вирусен менингит или нещо подобно, просто щеше да се откаже. Но ето че аз се оказвам отдавна изгубеният син на една убита жена, а на него му е известно нещо във връзка със смъртта ѝ…
— Защо тогава не отиде в полицията? Защо се обръща към теб?
— Не знам. Нищо чудно да крие нещо или да иска да запази анонимност. В същото време, ако аз съм синът и разбера, че майка ми е била убита, ще бъда мотивиран да разследвам, нали? — Хънт се приведе напред, опрял лакти върху бюрото, с чувството, че е напипал някаква, макар и слаба следа. — А щом разполага с телефона ми, независимо дали съм му дал визитка, или го е намерил от другаде, значи знае и с какво се занимавам.