— Е, вече си разбрал, че не е станало така.
— Да, има нещо друго. Събитие или човек, които са съсипали живота им.
— А също и твоя.
— Е, аз съм голямо момче. Мога да се справя.
— Сигурно и баща ти си е рекъл същото. Допускаш ли, че може да е той? Онзи, който изпраща съобщенията? Да е научил кой си, с какво се занимаваш, да е видял името ти във вестника, да е намерил отнякъде мобилния ти телефон, разчитайки, че ще му помогнеш да изчисти името си?
Хънт поклати глава.
— Но то е изчистено. Така и не са успели да го осъдят. — И като взе отново кърпата за подсушаване, продължи: — Все пак имаш право. Това ще е първият ми въпрос следващия път. Да видим как ще реагира.
— Ако е той.
— Ако е той — повтори Хънт. — Ще продължаваме ли с чиниите?
— О, разбира се — отвърна Тамара. — Те са толкова по-интересни от теб и онова, което се е случило със семейството ти. — Тя леко го сръчка с лакът. — Знаеш ли, Уайът, не е забранено да говориш за тези неща. Дори трябва да го правиш, ако не с мен, то с Джина, приемния си баща или някой друг. Да споделяш как действително се чувстваш.
— Мислех, че винаги съм го правил с теб — каза Уайът. — И не че искам да променям темата, но ако не си разбрала, с Джина се разделяме.
Очите на Тамара се разшириха. Тя отстъпи половин крачка назад и после ги присви отново.
— Да, някак си ми е минало покрай ушите. Какво е станало?
— Нищо особено — махна с ръка той. — Просто цялостно износване на отношенията. Изтичане на гаранционния срок. Тя твърде много пътува. Аз пък твърде много работя.
— И как се чувстваш по този повод?
— Пак опряхме до чувства, а?
— Направо се възхищавам как си ги крил досега. Истински мачо.
— Благодаря, правя каквото мога. — Той взе една чиния и се залови да я търка с кърпата.
— Тази вече я подсуши — каза тя.
— Но не достатъчно. Далеч не достатъчно. Ето, сега вече е наистина чиста и суха според моите собствени стриктни стандарти. — Той я постави при останалите върху стелажа. — И тъй, как се чувствам по повод раздялата с Джина… Това беше правилно решение. Трудно, но правилно. С нея бяхме престанали да гледаме в една и съща посока. Тя взе да намеква, че може би е време да се съберем за постоянно, аз пък се усещах притиснат в личното си пространство. И освен това с Джина не изпитвах същото, както в онзи единствен случай, когато ми се прииска да се женя.
— Щял си да се жениш? Как така не съм разбрала? Кога? За кого?
— Беше преди много време, Там. За Софи. Името ѝ беше Софи.
— И какво стана?
— Тя почина. Мозъчен кръвоизлив.
— О, толкова съжалявам, Уайът.
— Е, случват се и такива неща. Както и да е, след това… вече говорихме за празнотата. Не бях готов да се подложа отново на същата болка. Искам да кажа, ако някоя огнена, неудържима страст се появеше на хоризонта, може би. Докато Джина е чудесна жена, но не е точно това.
Тамара взе кърпата от ръцете на Уайът, извърна се настрани и попи ъгълчетата на очите си. Раменете ѝ се повдигнаха и отпуснаха в дълбока въздишка, преди да го погледне отново с думите:
— Хайде да се върнем на историята с родителите ти.
— Към коя част по-точно?
Тя приседна върху кухненския плот.
— Какво ще кажеш за тази, за която не искаш да говориш?
Хънт опита да се усмихне, после чертите му се отпуснаха и той поклати глава.
— Не се опитвам да избегна разговора, Там, просто не знам какво да правя. Иска ми се да узная колкото се може повече, но в същото нещо ми казва да оставя нещата такива, каквито са, защото няма да ми хареса онова, което ще открия. Все пак толкова години съм се справял чудесно и без него.
— Но имаш тази огромна празнота, която трябва да запълниш.
— Може би не е нужно да го правя.
— О, разбира се. От къде на къде.
— Харесва ми как извърташ очи, когато ме иронизираш. — Устните му се изкривиха в мимолетна, но истинска усмивка. — Но само за да си опресня паметта, защо трябваше да запълвам празнотата?
— Нали вече се съгласих, че не трябва.
— Да, но не беше искрена. Е, и?
— Мисля, че сам виждаш отговора.
— Не, Там. Или поне не ясно. — Лицето му стана сериозно. — Сега сме само двамата и ти говоря напълно искрено. Има нещо, което ме плаши до смърт и то не е само фактът, че някой е убил майка ми. Има и друго, някакъв дълбок, личен страх.
Тя протегна ръка и докосна лицето му.
— Ех вие, мъже — рече нежно. — Глупави мъже.
— Моля?
— Това не е космическа наука, Уайът. Нещата са прости. Цял живот си носил ранните си спомени скрити дълбоко, скътани, недостъпни. Всичко, което си мислил или вършил, е било в този контекст. Или с този недъг, ако щеш. Не показваш чувствата си — добре. През цялото време се правиш на корав, нищо не може да те притесни. А сега изведнъж, бам! — стената е пробита. И зад нея са нещата, които не си се осмелявал да погледнеш четири десетилетия. Дали няма да е малко страшничко, а? Каква очакваш да е реакцията ти?